Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Това са глупости! — прекъсна го Бранкиър. — Ние сме религиозен орден. Имаме своите ритуали. Сър Хю, тамплиерите са затворена общност, не бихме позволили на всеки шут да знае какво правим, точно както и вие с краля не позволявате на простолюдието да се разхожда из залите на Уестминстър или в съкровищницата в Лондонската кула.

— Има и други неща, които трябва да обсъдим — продължи Корбет. — Сър Ричард Бранкиър, ти ни показа една златна монета, която определено не е от Кралския монетен двор. Сега, с цялото ми уважение, тези златни монети започнаха да се появяват преди месец — по същото време, когато ти и твоите другари се настанихте в имението Фрамлингъм.

Тамплиерите запротестираха гръмко, като удряха с юмруци по масата и крещяха възражения. Дьо Моле, все така спокоен, плесна тихо с ръце и отново въдвори желязната дисциплина, с която се славеше орденът им.

— По-добре довърши, сър Хю — каза примирено той. — В какво още ни обвиняваш? Може би и за странния смъртен случай на пътя за Ботъм Бар?

Корбет едва доловимо се усмихна.

— Понеже го споменаваш, монсеньор, две добродетелни сестри, Сесилия и Марша, придружени от своя водач Търстън, се явиха пред кмета и градските съветници на този град и се заклеха, че близо до Йорк покрай тях профучал кон с долната половина на човешко тяло на гърба си. Малко по-нататък открили труп, обхванат от зловещи пламъци без видим източник.

— Да, чухме за това — отбеляза Бадълсмиър. — Историята се е разнесла из цял Йорк. Тялото на мъжа било така овъглено, че никой не успял да го разпознае.

— Не е точно така — прекъсна го сър Хю. — Изгоряла е само горната част на трупа, докато долната заедно с краката… — Той сви рамене. — Е, знаете. Странното обаче е, че никой не знае коя е жертвата, защо е бил нападнат, самоличността на убиеца или откъде е дошъл странният огън.

— Възразявам! — обади се Бранкиър, обръщайки се към дьо Моле. — Монсеньор, днес щедростта ни бе подложена на изпитание. Винаги сме служили добре на английската корона и току-що се съгласихме да й дадем пребогат дар. А сега главният секретар на краля, пазителят на тайния държавен печат, стои пред нас и хвърля в очите ни най-възмутителни обвинения.

Дьо Моле се облегна с лакти на масата и допря пръстите на двете си ръце.

— Не, не — поклати шава той. — Ти нямаше предвид това, нали, сър Хю? Нали не вярваш, че тамплиерите са способни на такива ужасни деяния?

— Не, монсеньор, не вярвам — отвърна Корбет и впери мрачен поглед в Бранкиър. — Но не забравяйте, господа: първо, ние не сме сплетничили зад гърба ви, а най-откровено ви осведомяваме какви слухове се носят. Второ, съвпадението между пристягането ви тук и необикновените случки е забележително. Трето, и най-важно, орденът на тамплиерите представлява кралство в кралството. Вие имате къщи от границата с Шотландия до най-южните части на Италия, от Руан на запад до границите със славяните. А сега златни монети, горящи трупове… — Корбет сви рамене. — С тези неща можем да се оправим, но измяната към краля е друга работа. Вие можете да използвате знанията и властта си, за да се сдобиете със сведения. До вас достигат слухове от различни дворове.

— С други думи — прекъсна го дьо Моле, — искате да проучим защо асасините са решили да раздухат някогашната си вражда с краля?

— Точно така — отговори Корбет. — Нямаме намерение да ви заплашваме. — Той се обърна към Едуард и му се поклони. — Кралят вече се съгласи да признае официално вашите права и привилегии. Просто ви молим за помощ. Ще сме ви благодарни за всичко, което успеете да научите.

— И това няма да повлияе върху другата ни уговорка? — попита кралят.

— Не — отвърна дьо Моле. — Няма.

Кралят въздъхна облекчено.

— Тогава утре ще положа клетва в църквата на абатството.

С това срещата приключи. Дьо Моле и останалите водачи на ордена се поклониха и напуснаха помещението. Едуард, дьо Варен и Корбет останаха в трапезарията, заслушани в тежките стъпки, които постепенно заглъхнаха. Кралят се ухили лукаво на Корбет.

— Получих, каквото исках, нали?

— Тамплиерите също, господарю. Полагайки клетва, ти се задължаваш публично да ги подкрепиш.

— Жалко — рече Едуард и бутна стола си назад, — че трябваше да излагаш подобни твърдения пред тях.

Корбет се усмихна и вдигна от масата табличката с принадлежностите си за писане.

— Господарю, към теб бе отправена заплаха. Това са въпроси, които могат да бъдат поставени пред ордена. Като ги повдигаш, ти предупреждаваш тамплиерите, че може би вече не се радват на някогашната подкрепа.