Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Монсеньор, аз свърших. Настоявам обаче сър Бартолъмю да бъде охраняван добре. — И тръгна към вратата.

— Корбет! — извика Бадълсмиър. Гледаше го някак странно. — Истината е на речния бряг.

— Какво искаш да кажеш?

Бадълсмиър започна да се смее, заклати глава и му махна с ръка да си върви. Корбет се поклони на дьо Моле и тръгна към стаята си. Там го чакаха Ранулф и Малтоут, които веднага го отрупаха с въпроси.

— Не знам — отговори им Корбет. — Не знам дали Бадълсмиър казва истината, дали си е загубил ума или в действителност е убиецът. Малтоут, къде са онези книги?

Куриерът му ги измъкна изпод леглото.

— Всички ще спим тук — заяви Корбет. — И тази нощ… — той се настани удобно на леглото и отвори едната книга — … ще разгадая загадката.

Секретарят прекара нощта в четене и препрочитане на безчет страници, докато слугите му хъркаха в дълбок младенчески сън. От време на време клепачите му натежаваха. Той задремваше за малко, сетне се стряскаше и отиваше да си наплиска лицето с вода или да смени свещите, когато от тях останеше твърде малко. Най-сетне осъзна, че няма какво повече да прави. Последните глави на Бейкън бяха истинска мистерия, но Корбет се чувстваше въодушевен. Вече знаеше източника на тайнствения огън. Призори потъна в кошмари, озарявани от бушуващите пламъци на дяволския огън.

По едно време Ранулф го разтърси.

— Господарю, десет часа е.

Корбет се надигна и изстена, заслонявайки очи от слънчевата светлина, която нахлуваше през отворените капаци на прозорците.

— С Малтоут сме станали от часове. Закусихме в трапезарията; добре се нахранихме, макар че тамплиерите ни гледаха свирепо. Монтибъс си е отишъл.

Корбет изстена.

— О, не! — Той спусна крака от леглото, потърка лице и бутна книгите настрани. — Искаше ми се да остане. Можеше да ни осигури известна защита.

Лицето на Ранулф стана сериозно.

— Все пак тамплиерите не биха нападнали кралски пратеници, нали?

— О, не да ни нападнат, но ти и аз, скъпи мой Ранулф, може да преживеем някой ужасен инцидент.

— Кажи му какво открихме — подкани Малтоут Ранулф от столчето, където кърпеше едно кожено стреме.

— А, да. — Ранулф подаде на Корбет едно вързопче.

— Развържи го, но внимателно, господарю.

Корбет се подчини и видя някакви обгорени останки от кожа.

— Какво е това? — Той докосна едно от парченцата и то се разпадна на люспи. Малка част от него остана гладка и непокътната.

— Кожа — обясни Ранулф. — Парчета кожа. Намерихме ги в гората, където бяха онези следи от изгорено. Тези парченца бяха издухани от вятъра.

Корбет постави внимателно вързопа на леглото и започна да взема едно по едно парченцата и да ги оставя обратно. След това се изправи, протегна се и си съблече дрехата и ризата. Докато си миеше лицето и ръцете, каза на Малтоут да вземе малко гореща вода от кухнята, понеже трябвало да се обръсне.

— Е? — попита нетърпеливо Ранулф. — Какво мислиш?

— Това са обгорени парчета кожа — отвърна Корбет, като търкаше ръцете си с малкото парче сапун, което беше купил от един търговец в Бевърли. — Може да са части от кожена торба, използвана за носене на онова, което древните са наричали „дяволски огън“.

Ранулф веднага започна да го разпитва, но Корбет само поклати глава и когато Малтоут се върна, се съсредоточи в бръсненето, като помоли Ранулф да държи огледалцето.

— Когато свърша — усмихна се господарят на слугата си, — ми донеси нещо за ядене от кухнята; внимавай обаче кой го приготвя. Докато се храня, ще ви разкажа цялата история.

Когато Корбет се избърса, Ранулф излезе забързано и се върна с ленена покривка, няколко хлебчета и чаша бира.

— И така — започна Корбет, потърка брадичката си и седна на масата. — Сега, след като се измих, нека ви кажа какво имаше в тези книги. Първо, онзи огън не е сатанинско, а човешко дело.

Той отхапа парче от едно от хлебчетата и Ранулф запристъпя нетърпеливо от крак на крак.

— Отначало — продължи Корбет — си помислих, че може да се запалва от някакъв вид масло, но това не е безопасно. Понякога маслото се запалва трудно, особено когато се втвърди. Брат Одо, Бог да даде покой на душата му, също е съзнавал това. Сигурно е огледал хрониката си и си е спомнил за огнените снаряди, които сарацините са хвърляли в Акр. В тях е нямало нищо необикновено: били са просто смес от катран и смола, излята върху парцали, запалвана върху самия катапулт и мятана сред защитниците. Виждал съм да правят същото при обсади: слама или дрипи, посипани със сяра и запалвани. Този огън обаче е различен. Одо е съзнавал това. Като истински учен, той си е спомнил за две книги. Първата е древен трактат на име „Liber Ignium“ , или „Книга за огъня“. Втората е много по-интересна: писмото на брат Бейкън „De Secretis Artis“ . В тези два труда се описва едно много опасно вещество, смесица от няколко елемента. Ако до него се доближи открит пламък, избухва огън, който е трудно да се загаси дори с вода.