Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Нямаш ни доверие, сър Хю — промърмори дьо Моле и сложи в устата си парче хляб.

— Присъствал съм и на много по-весели трапези — отвърна Корбет.

Вечерята продължи. Легрейв се помъчи да завърже разговор, но дьо Моле беше потънал в собствените си мисли, а Симс и Бранкиър бяха вперили каменни погледи в масата, твърдо решени да не обръщат внимание на Корбет и другарите му. Вечерята вече бе към своя край, когато някой почука силно на вратата. Корбет се обърна на стола си и точно в този момент вътре се втурна един сержант.

— Монсеньор! — рече задъхано той. — Монсеньор, дошли са кралски войници!

Дьо Моле се надигна, но точно в този момент вратата се разтвори с трясък и един подгизнал капитан от кралската гвардия влезе в залата. Зад него двама от хората му бутаха окован човек, от чийто плащ капеше вода.

— Монсеньор! — обяви капитанът. — Извинявам се за неудобството, което ви причинихме с ненадейното си пристигане. Смятаме, че това е един от вашите хора.

Сетне сграбчи затворника, блъсна го напред и му дръпна качулката. Корбет впери невярващ поглед в небръснатото, мокро лице на сър Бартолъмю Бадълсмиър.

Всички се втрещиха от ужас. Водачите на ордена наскачаха с ками в ръце, събаряйки столовете си на пода. В залата връхлетяха още войници с извадени мечове и заредени арбалети. Капитанът на кралската гвардия даде отсечено някакви заповеди и подчинените му се наредиха в малък кръг около затворника, с гръб към него и приготвени оръжия. Корбет се окопити от изненадата и кресна за тишина. Същевременно огледа набързо водачите на ордена: всички, включително дьо Моле, имаха вид, сякаш са видели призрак.

— Тишина! — изрева Корбет и извади от кесията си тайния печат, който носеше навсякъде със себе си. — Всеки в тази стая да прибере оръжието си. Аз представлявам краля. — Той продължи, колкото му глас държеше. — Нося кралска заповед и ще счета за измяна всяка съпротива!

Заплахите му отслабиха напрежението — мечовете се прибраха, дьо Моле издаде няколко резки заповеди. Сержантите-тамплиери се оттеглиха, кралската гвардия също се поуспокои. Корбет се приближи до капитана, който свали тежкия си, островръх шлем, взе го в ръка и обърса потта и водата от лицето си. Затворникът му стоеше, олюлявайки се, сякаш не съзнаваше какво става.

— Сър Хю — протегна ръка капитанът. — Аз съм Ебюло Монтибъс. Нося ти поздрави от краля.

Корбет му стисна ръката.

— Не съм си и помислял — продължи капитанът, — че може да ме посрещнат така. Все пак човекът не е направил нищо лошо.

— Дълга история, капитане.

Симс пристъпи напред, улови Бадълсмиър, точно преди да се е строполил на пода, и му помогна да седне на един стол.

— Щом не е направил нищо лошо, защо е окован във вериги? — попита троснато Бранкиър. Сетне напълни чаша вино и я подаде на затворника.

— Съвсем просто е — изсумтя Монтибъс. — Заповедта на краля беше съвсем ясна — никой тамплиер не бива да напуска пределите на Фрамлингъм.

— Къде го намерихте? — попита Корбет.

— Опитваше се да се промъкне през Микългейт Бар. Не беше облечен като тамплиер, но в дисагите му имаше достатъчно доказателства, за да се разбере кой е. Градските пристави го арестуваха. Беше задържан в крепостта и кралят нареди да бъде върнат тук. — Капитанът, млясна с устни и погледна към масата. — Ужасна нощ. Хората ми са премръзнали и гладни.

— Тогава бъдете наши гости — намеси се припряно дьо Моле. — Легрейв, отведи гостите ни в кухнята. Веригите могат да бъдат махнати, нали?

Монтибъс се съгласи. Оковите на Бадълсмиър бяха отключени и мигом издрънчаха на пода. Бадълсмиър обаче продължаваше да седи като вцепенен. Само от време на време примигваше или отпиваше жадно от чашата. Придружителите му изчезнаха в кухнята; остана само Монтибъс. Корбет си седна на мястото. Малтоут стоеше ококорен, със зяпнала уста.

Ранулф, доволен от неочакваното развлечение, се ухили до уши, доближи Корбет и му прошепна в ухото:

— Нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, нали, господарю?

— Извършил ли е някакво престъпление? — попита дьо Моле.

— Доколкото ни е известно, не — отговори Монтибъс. — Освен дето е нарушил кралската забрана.

— За пръв път в живота — отбеляза смеешком Ранулф, докато отново заемаше мястото си — ми се случва да седна на една маса с човек, който би трябвало да е мъртъв, опят и погребан.

— Млъквай! — изръмжа Бранкиър с побеляло от ярост лице.