Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— И мислиш, че това е причинило онези убийства? — попита Ранулф.

— Може би. В „Книга за огъня“ се казва, че сместа се състои от сяра, винен камък и вещество, наречено „Sal Coctum“ , или печена сол. Бейкън е още по-точен: той споменава за вещество, наречено селитра. Вярно, брат Бейкън е замаскирал откритието си с гатанки и анаграми, но ако може да му се вярва, тази селитра, смесена със сяра и винен камък, се запалва мигновено.

— Но ти сам каза — подметна Ранулф, — че мнозина са смятали брат Бейкън за побъркан.

— Съмнявам се — отвърна Корбет. — Брат Бейкън е добил тези знания от арабите. Според тях веществото е било известно на древните гърци, както и на византийската армия, която го е използвала, за да унищожи една мюсюлманска флота; оттам и името му — „гръцки“ или „морски“ огън.

— И разбира се — добави Ранулф, — всички водачи на тамплиерския орден са служили отвъд моретата. Биха могли да знаят тази тайна.

Корбет сложи залък хляб в устата си.

— По-важното е, че тамплиерите имат някои от най-богатите библиотеки в света, особено тези в Лондон и Париж — рече той. — Но както и да е, макар да знаят тайната, дьо Моле и другарите му са твърде погълнати от случващото се в ордена: в състояние са да видят само ужасните смъртни случаи и последвалите ги скандали. — Корбет отпи глътка бира. — При брат Одо обаче нещата са стояли по съвсем друг начин. Той е бил по-безпристрастен, по-спокоен — учен до мозъка на костите. Убийството на Ревъркийн трябва да е събудило някои негови спомени. Той е търсел онова, което аз намерих.

— Но можеш ли да го докажеш? — попита Ранулф.

— Ако е необходимо, но…

Вратата се отвори с трясък и в стаята влетя дьо Моле.

— Сър Хю, трябва незабавно да дойдеш! Става дума за Бадълсмиър…

Великият магистър излезе и на Корбет не му остана нищо друго, освен да го последва. Ранулф и Малтоут забързаха след него. Дьо Моле крачеше напред, без да се обърне нито веднъж. Той заобиколи главната сграда, влезе в отделението за прислугата, изкачи едно крило стълби и тръгна по някакъв тесен коридор. Стражите пред стаята отвориха вратата, дьо Моле влезе и Корбет го последва.

— Боже мой!

Секретарят мигновено извърна лице. Бадълсмиър, облечен в риза и панталони, висеше обесен на чаршафа, който беше завързал за една от гредите на тавана. Видът му бе зловещ, но същевременно жалък: лицето му бе станало тъмночервено, с изхвръкнали очи и прехапан език. Трупът му се въртеше на ветреца, който лъхаше от тесния прозорец, като някаква гротескна кукла. Корбет извади камата си и с помощта на Ранулф свали трупа и го положи върху леглото. Дьо Моле стоеше досами вратата, бял като платно, с тъмни кръгове около очите. Той отвори уста да изрече нещо, но само поклати глава.

— Какво каза, монсеньор?

Устните на дьо Моле се раздвижиха, но от тях не излезе нито звук. Вместо това той се хвана за стомаха, изблъска Корбет и се втурна към вграденото в една ниша в коридора отходно място. След малко се чуха звуци от повръщане.

— Самоубийство ли е? — прошепна Ранулф.

Корбет огледа трупа, ноктите му и положението на възела точно под лявото ухо. Сетне вдигна ризата, изследва торса и като сряза възела с камата си, положи всички усилия да нагласи покойния във възможно най-достойна поза и го покри със собствения му плащ.

— Самоубил се е — промълви накрая. После посочи гредите на тавана и леглото. — Толкова е просто да преминеш от живота в смъртта. Бадълсмиър се е качил на леглото, направил е примка, нанизал си я е на врата и е ритнал леглото.

— Какво е това? — Ранулф се наведе през леглото и посочи изрязания в стената надпис.

Корбет го огледа внимателно и като потърси сред вещите на Бадълсмиър, видя, че самоубиецът е издълбал надписа с токата на колана си, вече изтъркана в единия ъгъл.

— Какво пише? — попита Ранулф.

Корбет погледна думите.

— „Veritas stat in ripa“ — прочете той. — „Истината е на речния бряг“. Какво, за Бога, е имал предвид Бадълсмиър? Пословицата гласи: „Veritas stat in media via“ „Истината е по средата“.

— Аз го намерих обесен!

Корбет се обърна. Дьо Моле стоеше на вратата.

— Снощи го затворихме тук с кана вода и хляб. Отвън поставихме двама стражи.

— И те не са чули нищо?

Дьо Моле поклати глава.

— Чули са го рано сутринта да ходи из стаята, пеел „Dies Irae“ . Нали знаете стиховете на заупокойната служба. Как беше, Корбет? „О, ден на гнева! О, ден на скръбта! Небе и земя изгарят до пепел.“

— „Виж страха, зараждащ се в гръдта човешка“ — продължи Корбет. — „Когато от небето слиза Съдникът, от чиято присъда зависи всичко!“