Пол Дохърти - Смъртта на магьосника

— Нямате работа тук — Тибо отстъпи още малко.

Ъфорд вдигна арбалета и пусна стрелата, която се заби дълбоко в гърдите на Тибо и го блъсна назад. Свещта падна от ръцете му, когато понечи да хване края на забитата стрела. Той отвори уста да извика, но Ъфорд скочи към него и го удари с арбалета по главата. Магистърът се свлече на колене, стенещ от болка, и започна да се дави от кръвта, бликаща от устата му. Ъфорд го бутна на една страна и се завтече към Люсиен, която все още стоеше с ръце до устата и гледаше втренчено, сякаш всичко това бе някакъв сън. Ъфорд изпита съжаление при вида на това красиво лице, прелестните устни и бледата кожа с цвят на слонова кост. Той сграбчи младата жена за шията и заби дълбоко камата си под сърцето й, като я притисна към острието, докато наблюдаваше как светлината на живота постепенно угасва в прекрасните й очи.

— Съжалявам — промълви Ъфорд.

— Аз… — Люсиен обърна очи, изкашля се и въздъхна. Ъфорд положи тялото й на пода.

— Ще увиснем на бесилката! — Краля на ключовете се взираше с ужас в двата трупа. Кръвта се процеждаше, образуваше локви и се стичаше в процепите между каменните плочи.

Ъфорд не спираше да трепери.

— Нямах избор — задъхано каза той. — Ако не го бях сторил, щяха да ни обесят. Хайде, приключвай! — изръмжа към Краля на ключовете и се втурна да залости вратата.

Разбивачът на ключалки се завърна към задачата си. Ъфорд закрачи нагоре-надолу, докато Болингбрук просто се свлече до стената, загледан във вкочанясващите се тела. Ъфорд трепна, когато тялото на Тибо помръдна и стомахът му изпусна въздух. Прогизнал от пот, Краля на ключовете се зае с последната ключалка. Извика победоносно при изщракването, отметна назад капака, бръкна вътре и изпищя ужасяващо. Ъфорд се обърна. Болингбрук изстена зашеметен. Краля на ключовете се обърна и Ъфорд се втренчи в него ужасено. Малки топки с остри като бръснач и дълги като ками шипове бяха пронизали дланта и китката му. Той залитна към Ъфорд с протегната ръка, гледайки умолително, а кръвта му бликаше от китката като вода от водосточна тръба.

— Ръката ми — стенеше Краля на ключовете, — ръката ми. Вече никога… — лицето му бе съвсем пребеляло от шока от случилото се. — Да ви вземат дяволите! — прошепна той.

Внезапният ужас от скритото устройство му бе попречило да осъзнае сериозността на раната си, но Ъфорд имаше достатъчно познания по медицина, за да осъзнае, че е била прерязана голяма вена.

— Помогнете ми! — молеше се раненият — За Бога!

Той се свлече на колене и започна да дърпа шиповете от китката си, но болката го събори на пода. Ъфорд изтича и заедно с Болингбрук се опитаха да извадят шиповете, ала те се бяха забили твърде дълбоко. Краля на ключовете трепереше, кръвта бликаше от раната бързо и Ъфорд разбра, че няма да може да я спре.

— Моля ви, помогнете ми! — повтори Краля на ключовете.

— Разбира се, разбира се. Трябва да нарежем парцали.

Ъфорд извади камата си, с едната ръка покри очите на Краля на ключовете, а с другата прекара надълбоко острието по шията на мъжа.

— Нищо друго не можем да направим — докато грабваше торбата на крадеца, той погледна към Болингбрук, който като че ли сега се разбуждаше от някакъв сън.

— Така е — и бездруго щеше да умре.

Отправиха се към ковчежето и сграбчвайки го за капака, изсипаха на пода съдържанието му. То падна с трясък. Още смъртоносни топки заподскачаха върху каменните плочи като някакви опасни гадинки, бягащи от дупката си. Болингбрук въздъхна облекчено при вида на завързаната кожена торба, която изпадна с останалото. Той я вдигна, развърза възела и измъкна отвътре подвързана книга. Освети я с факлата, откопча кожената закопчалка и набързо прелисти страниците.

— Тя ли е? — поиска да знае Ъфорд.

— Тя е — отвърна Болингбрук. — Secretus Secretorum на монаха Роджър Бейкън!

Напуснаха укрепената стая, вземайки със себе си оръжията си и кожената торба. Ъфорд се спря в избата, потупа с пръсти устните си, загледан в малките бурета над винените бъчви. Той се покачи, взе едно, освободи канелката с помощта на камата си и разля маслото по пода, докато двамата с Болингбрук се отправяха към стълбите. Когато бурето се изпразни, той го хвърли долу и се затича към стъпалата. Стигнал горе, грабна факлата, погледна надолу към блещукащото масло, хвърли факлата и затвори с трясък вратата.

Изтичаха през кухнята покрай сънливите кухненски слуги. На двора двама от пируващите повръщаха в конската хранилка. Болингбрук и Ъфорд ги избутаха настрани и се забързаха към портата, сетне излязоха на една от тъмните криви улички на Париж. Когато стигнаха края на уличката, дочуха зад гърба си далечна суматоха. Поглеждайки назад, Ъфорд видя зарево в небето. Огънят, който бе запалил, сега бе истинска стихия.