Пол Дохърти - Смъртта на магьосника

Ъфорд вдигна заровете.

— Искаш ли да хвърляш? — попита Болингбрук.

Ъфорд поклати глава и му подаде торбата. Болингбрук извади ръкописа и започна да прелиства страниците.

— Шифровано е! — възкликна той. — Какво ли съдържа, Уолтър? Струваше живота на трима души, а може и нас да изпрати на смърт. О, сещам се — той вдигна ръка. — И аз съм учен като теб. Чел съм „За чудодейната сила на изкуството и природата“ на Бейкън — усмихна се. — Или както би казал магистър Тибо — De Mirabile Potestate Artis et Naturae.

— Знаеш ли какво пише вътре, Уилям?

— Мога да предположа — отвърна Болингбрук. Затвори очи, за да си спомни цитата. — „Възможно е да се построят кораби и мореплавателни съдове, които ще се управляват само от един човек и ще се движат с по-голяма бързина, отколкото ако бяха пълни с гребци“ — той отвори очи.

— Какво ли е имал предвид с това? — поинтересува се Ъфорд.

Болингбрук направи гримаса, затвори книгата, затегна закопчалката и я постави внимателно обратно в кожената торба.

— Трябва да тръгваме — повтори Ъфорд.

— Не бива да ходим на кея Мадлен, докато не зазвънят камбаните за утринната молитва — Болингбрук надигна глава при далечните звуци на биещи камбани. — Бият тревога, сигурно огънят у магистър Тибо се е разпространил. Но все пак, Уолтър, трябва да останем тук, поне за малко.

Ъфорд легна на леглото с очи, вперени във вратата, следейки подвижните сенки, танцуващи на трептящия от въздушното течение пламък. Мислеше си как ще се завърне в Лондон, как ще приседне в гостната на Еделина, където ще пращи силен огън, а въздухът ще ухае на билки и подправки; мислеше си как ще почисти устните си със снежнобяла кърпа, след като забие зъби в сочното говеждо и ще отпие от ароматния кларет, който внасяше баща й.

Очите на Ъфорд натежаха, но той се сепна от унеса си, стреснат от някакъв шум от улицата долу. Скочи от леглото и се втурна към тесния процеп, внимателно отмести гредата, която го покриваше, и се взря навън. Студеният нощен въздух го блъсна, а страхът го прониза в сърцето. В тъмнината на улицата се придвижваха тъмни сенки, а от аптеката се процеждаше светлина. Беше сигурен, че чу звън на метал в уличката и приглушено цвилене на кон. Краката му натежаха като олово. Долу имаше хора — той усети движение и зърна проблясването на доспехи. Бързо се завъртя:

— Те са тук! — каза той задъхано и забеляза, че е потънал в пот, а ръцете му лепнат.

— Глупости!

— Тук са! — повтори Ъфорд. — Кралските копои — дьо Краон и останалите.

Вдигна бойния си колан и го опаса около кръста. Сетне, грабвайки наметалото и дисагите, отвори вратата и застана на върха на стълбите. Усещаше как Болингбрук диша тежко зад него. Уличката долу беше пуста.

— Давай бързо по стълбите! — подтикна го Болингбрук. — Ще се разделим. Ако ме хванат, ще унищожа ръкописа. Помни — кея Мадлен, лодкаря с алената качулка — той ще те откара надолу по реката до „Славата на Уестминстър“, английски рибарски кораб. Нейният капитан се казва Чандлър.

Ъфорд кимна и се затича по стълбите. Когато стигна до долу, зави наляво и се затича по уличката, заобиколен от двете страни от слепи стени. Не знаеше по кой път е поел Болингбрук, но той винаги се шляеше сам и познаваше града като петте си пръста, дори по-добре от Ъфорд. Ъфорд тичаше като луд. Виждаше бледите мършави лица на просяците, свити във входовете, а ръмжащите кучета се разбягваха, щом ги ритнеше с ботуша си. Мина покрай малка църква, земята хрущеше под краката му. Мерна един водоливник и му стори, че това е магистър Тибо, който му се надсмива. Придържаше се към бедните квартали, които бяха зле осветени и излъчваха всевъзможни зловония; стражите и градските пазачи рядко минаваха през бордеите. Помнеше едно-единствено нещо: картата, която бе наизустил. Стигна до Улицата на Капуцините и спря да си поеме дъх и да успокои пронизващата болка в тялото си. Прибра отново камата в ножницата, приклекна, потършува в гънките на дрехите си и намери парче сирене. Опита се да го сдъвче, но устата му бе твърде суха и той го изплю.

Ъфорд се опита да проумее какво всъщност ставаше. Бяха откраднали пъкления ръкопис — Болингбрук го взе и сега от безопасността ги деляха само няколко часа. Веднъж да се качат на рибарската лодка, колкото и дьо Краон и неговите копои да виеха като адски хрътки, те щяха да са в безопасност. Но как се бе случило все пак? Ъфорд дишаше тежко и напрягаше уши да чуе дали го преследват. Беше ли направил грешка, или копоите преследваха бедния Болингбрук? Опита се да се успокои, като си представи лицето на Еделина, но вместо това видя лицето на Люсиен — с отворена прелестна уста, от която бликаше кръв. Ъфорд се унесе. Спомни си въпроса към Болингбрук. Какво беше толкова ценното в този ръкопис? Лондон и Париж бяха пълни с магьосници. Брат Роджър бе направил забележителни предсказания, но не бяха ли те просто мъгляви измислици? Болката понамаля и Ъфорд се опита да се съсредоточи върху собственото си опасно положение. Болингбрук беше този, който откри ръкописа, влизайки във връзка с мистериозния предател, но после какво? Дали този изменник ги е предал? В капан ли бяха попаднали? Ръкописът, който носеше Болингбрук, истински ли беше или фалшификат?