Пол Дохърти - Смъртта на магьосника

Ъфорд надзърна в Улицата на Капуцините. От мястото, където бе клекнал, успя да види отблясъците на реката и светлината на факлите по кея. Може би лодкарят ще дойде рано. Той се изправи на крака и тръгна бавно по улицата. От някакъв прозорец се чу плач на дете — остър звук, пронизващ нощта. Чу вой на куче и се сепна от вихрушката прилепи във въздуха над него. Бухал забуха в една градина по-надолу и той си припомни поверието, че бухалът е предвестник на смъртта. Беше извървял половината Улица на Капуцините, когато чу зад гърба си звъна на метал. Ръката му се стрелна към дръжката на камата и той се обърна. Редица от облечени в ризници мъже се бяха появили от уличката. Главите им бяха покрити с качулки. Те стояха безмълвно като легион духове, изпратени от ада.

— О, не! — задъхано извика Ъфорд.

— Мосю — обади се глас, — свалете оръжието и върнете ръкописа.

Ъфорд се втренчи в тъмното. Можеше да различи униформите и сребърните лилии на син фон: кралските копои! Той извади меча и камата си и се обърна да побегне. Свършено бе с него. Втора редица мъже се появи, пресичаща всяка възможност за бягство към кея. Отново се обади същият глас, силен и ясен:

— Мосю, свалете оръжието си, искаме да поговорим за онова, което откраднахте.

Ъфорд си припомни бесилките на Монфокон, черни и зловещи, трополенето на каруцата за екзекуции, завъртането на колелото, докато мъчителите чупеха ръце и крака с дървените си чукове.

— Не мога да сваля оръжието и не нося никакъв ръкопис — той разтвори ръце. — Настоявам да премина необезпокояван.

Редицата мъже от тази му страна, облечени също като другите, започна да се приближава към него — зловещи образи на смъртта. Ъфорд прошепна молитва на покаяние, наведе се и извади меча и камата. Тишината на улицата се наруши от сблъсъка на оръжия и ужасяващите писъци на умиращия англичанин.

В тясна зловонна канавка на няма и миля разстояние оттам Уилям Болингбрук се бе свил в един мръсен ъгъл, стиснал кожената торба между краката си. В началото на уличката клечеше просяк, който му каза, че кралските копои се трупат по брега. И как трябваше да постъпи сега? И дума не можеше да става за лодката, която ги чакаше. Опита се да не мисли за Ъфорд и да се съсредоточи върху техния господар, сър Хю Корбет. Какво ли би очаквал от Болингбрук? Кой е разумният начин да се измъкне от това положение? Като че ли бе открил най-добрия начин да се предпази, сигурна защита срещу всякакви опасности, сега и за в бъдеще. Болингбрук прехапа устни и внимателно започна да планира пътя си през лабиринта пред него.

Древните вярвали, че замъкът Корф в графство Дорсет бил построен от великани — мрачна, масивна постройка, извисяваща се до небесата. Кулите, бойниците, назъбените стени и високите порти надвисваха над нивите, полята и гъстите мрачни гори, които се простираха чак до брега. В тази мразовита нощ, празника на светците Саймън и Джуд, замъкът бе обвит в мрак и само от време на време проблясваха светлини на факли и пукащите мангали, разположени на бойниците да светят и топлят на часовите.

Разбойникът, познат под името Хорхаунд 7 7 Horehound (англ.; бот.) — пчелинок; тук и по-нататък прякорите на разбойниците са имена на диви растения. — Бел.ред. , се радваше на мразовития студ. Отрядите нямаше да напуснат замъка и управителят нямаше да преследва него и другарите му. Разбойникът се скри дълбоко в сенките на величествено дъбово дърво. Гладът бе по-належащ проблем. Сърните бяха твърде пъргави, а и такъв вид лов винаги би събудил подозрения. Затова Хорхаунд бе заложил капани за зайци и сега, преметнал на рамо кожена торба, възнамеряваше да провери плячката за тази вечер. Грабна арбалета си и потърси увереност, докосвайки ножа, затъкнат в кожения колан около кръста. Чувстваше се удобно в дрехите, откраднати от търговеца, който доставяше вино на замъка — глупав мошеник, който си мислеше, че само ще си седи в каручката и ще си трополи по пътеката през гората, без да даде обичайната такса; скръндза, не пожелал да плати за охрана. Хорхаунд му бе взел дрехите и кесията, но му остави виното, коня и каручката. Разбойникът потърка признателно вълнената дреха и придърпа по-плътно тежкото черно наметало. Ослуша се за звуци в мрака. Понякога управителят на замъка разпращаше наоколо лесничеите и ловците, но този път Хорхаунд не чуваше нищо в тъмнината на нощта.

Хорхаунд се надигна и реши да продължи. Познаваше добре пътечките и използваше светлините на замъка, както моряците се ориентират по звездите в непознатите морета. Движеше се с лекота, защото знаеше, че тази нощ в гората нямаше да има никого. Не го дебнеше никаква опасност. Тръгна напред с големи крачки, без да бърза, като хрътка, сигурна в плячката си. Истинската опасност беше на откритите места, из нивите и пасбищата, и в широкото пространство пред замъка. Пътят пред него закриволичи. От време на време Хорхаунд се спираше да приклекне и подуши въздуха, преди да продължи. Стигна до мястото, където беше заложил капаните, но остана горчиво разочарован: уловените зайци вече бяха изядени от дребните горски животни — лисици, невестулки или белки. Нищо не беше останало, освен остатъци по мрежата и насмоленото въже. Хорхаунд тихичко изруга. Ами той? Имаше осемнайсет — двайсет гърла за хранене, от които трима старци, пет жени и две деца.