Пол Дохърти - Смъртта на магьосника

Хорхаунд се напрегна. Странниците приближаваха, тропотът на конете им ехтеше като барабанен ритъм. Той надзърна към пътеката. Ездачите се появиха от изтъняващата мъгла — бяха четирима, трима от тях яздеха един до друг, а четвъртият — зад тях, като се опитваше да усмири злонравния на вид товарен кон. Ездачът в средата говореше и сочеше към замъка пред тях. На мястото, където дърветата изтъняваха, точно срещу скривалището на Хорхаунд и Милкуърт, конниците дръпнаха юздите, за да разгледат открилата се гледка към замъка Корф. Те не говореха нормански френски, а английски, за да може четвъртият мъж — блед, рус, леко кривоглед коняр, да разбира за какво си говорят. Водачът, който Хорхаунд незабавно кръсти „кралският довереник“, описваше историята на замъка. Със силния си изразителен глас той разказваше на спътниците си как в стари времена един крал бил намушкан пред портите, а принцовете били оставени да умрат от гладна смърт в тъмниците на замъка.

Хорхаунд слушаше внимателно. Говорещият беше първият кралски служител, когото виждаше от години и се чудеше каква ли бе титлата му. Обърна се и чу името „сър Хю“. Мъжът беше висок и строен, с матова кожа и големи бадемовидни очи, орловият му нос се спускаше към пълните устни и гладко избръсната брадичка. „Сокол скитник“, помисли си Хорхаунд и стомахът му се сви. Хорхаунд оцеляваше благодарение на силно развитите си инстинкти, а сега усещаше, дори само по спокойния маниер и авторитета, с който този човек говореше, че той е опасен. Беше облечен скромно, с кървавочервена дреха над бледозелени панталони, натъпкани във високи ботуши. Шпорите му искряха и прозвънваха. На пръста му блестеше пръстен, а под наметалото носеше около врата си отличителната огърлица на някакъв орден. Когато кралският служител се обърна, избутвайки назад качулката на наметалото, Хорхаунд видя, че черната му коса със сиви нишки е опъната назад и вързана на тила.

Хорхаунд насочи вниманието си върху другите. Най-близкостоящият яздеше кон с голям подпръг, блестящо седло и сбруя. Той пък бе облечен в гарвановочерна кожа, широк оръжеен колан минаваше диагонално през гърдите му, а кръстатата дръжка на меча му бе положена на предната висока част на седлото за бърз и лесен достъп. Черното кожено одеяние подчертаваше тясното бледо лице и пламтящата червена коса. Като „истински боец“ щеше по-късно да го опише Хорхаунд, писар, но и убиец — личеше дори само по начина, по който стоеше. Ръцете му никога не се отдалечаваха от оръжието. Конникът от другата страна имаше пясъчноруса коса и приличаше на писар в скромното си наметало, а косата му беше обръсната до ушите.

Хорхаунд се обърна към Милкуърт и му намигна. Другарят му се ухили; явно водачът беше доволен. Кралските служители не бяха довели войници, така че явно нямаше да ги преследват.

— Ще тръгваме ли? — прошепна Милкуърт.

Но Хорхаунд, замръзнал от ужас, отново гледаше към пътеката. Кралските служители бяха престанали да говорят и гледаха точно към скривалището им. Разбойниците се вцепениха. След като проследи погледа на господаря си, червенокосият боец скочи с лекота от седлото и извади меча си. Тръгна по пътеката, извади с лявата си ръка закрепената на гърба му кама и се приближи по-близо до калините и гъстия буренак, проснат като мрежа между дърветата. Хорхаунд сръга Милкуърт.

— Давай — промълви той.

Двамата мъже се обърнаха и почти пълзешком потънаха в тъмнината под обвитите в мъгла дървета.

— Остави, Ранулф — сър Хю Корбет, Пазител на тайния печат, подръпна юздите на коня си. Ранулф прибра меча и се върна на седлото.

— Сигурен ли сте, господарю?

— Абсолютно. Помислих, че там има някой. — Корбет направи гримаса. — Може би са деца от селото, сигурно сме събудили любопитството им.

Ранулф-ат-Нюгейт, Главен писар в канцеларията на Зеления печат, се зачуди от колко време сър Хю знаеше за промъкналите се подслушвачи. Той беше убеден, че не са деца. Беше успял да зърне широки рамене и сплъстена коса, а единият определено носеше арбалет. Но истинска опасност наистина нямаше.

Господарят „Кисела физиономия“, както Ранулф наричаше сър Хю, когато го обсъждаха с коняря Чансън, явно смяташе, че конете трябва да се отморят, преди да започнат да изкачват стръмния насип към замъка, затова и беше направил кратката почивка. Ранулф се загледа в Чансън, който сега му се хилеше дяволито.

— Може и да не са били деца, Ранулф — прошепна конярят, — ами големи зайци. По тоя край се въдят направо огромни.