Пол Дохърти - Смъртта на магьосника

Краля на ключовете бе слаб като магьоснически жезъл. Преждевременно побелялата му коса, разделена на път по средата, се спускаше току до под ушите. Чудатото му лице заинтригува Ъфорд — беше много изпито, а брадичката много издадена, напомняше на буквата V; имаше приближени очи и заострен нос над малка уста. Ъфорд подуши уханието и си спомни коментара на Болингбрук, че този разбивач на ключалки не понасял окосмяване както по своето лице, така и по лицето на всеки, с когото си имаше вземане-даване. Разбира се, по-рано тази вечер както той, така и Болингбрук се бяха избръснали добре.

— Готов ли си? — попита Болингбрук.

Краля на ключовете се озърна.

— Сами ли сте? — английският му беше добър, а мекият му глас наблягаше на всяка дума.

— Разбира се, че сме сами!

— Една жълтица — Краля на ключовете протегна ръка, връхчетата на пръстите му се подаваха от тъмните кожени ръкавици. Болингбрук му подаде златната монета. Краля на ключовете я хвана между палеца и показалеца си, захапа я, остана доволен и отиде обратно до портата. Върна се с две кожени торби. Връчи по-голямата на Болингбрук, а другата завърза за колана си, закопчан над кожения му елек. Болингбрук развърза своята торба и извади два колана, всеки с по меч и кама, затъкнати в тях. Той и Ъфорд си ги сложиха, а след като отново бръкна в торбата, Болингбрук извади два малки арбалета и здрав кожен колчан със стрели.

— Готови сме.

Те се промъкнаха през двора и влязоха в кухнята. Наметалата им плътно прикриваха и коланите, и арбалетите. Слугите се бяха сбили за сочно парче агнешко, а в далечния ъгъл една хрътка стоеше, вторачена в мястото, където обикновено спеше и на което в момента един от гуляйджиите бе зает да вдига полите на една повлекана от кухнята. Никой не забеляза тримата новодошли, докато се промъкваха през избата и слизаха по зле осветените каменни стъпала. Спряха се в дъното и се скупчиха. Болингбрук взе една от факлите от скобата на стената и ги поведе навътре в тъмнината. От двете страни бяха наредени бурета, бъчви и каци, повечето от които бяха пробити заради вечерното празненство, затова подът беше хлъзгав. В другия край на избата стигнаха до яка дървена врата, подсилена с метални гвоздеи. Краля на ключовете се наведе, прошепвайки на Болингбрук да приближи факлата, докато изпразваше торбата си, пълна с малки пръчици и ключоподобни инструменти. За известно време той ту клякаше, ту се навеждаше, шепнеше си и ругаеше на жаргон, широко разпространен из бордеите на Сен Антоан.

— Ще се справиш ли? — прошепна Болингбрук.

Краля на ключовете спря да се суети и се ухили, разкривайки изпочупените си зъби:

— Дали ще е мощехранителницата в „Сен Дени“, или съкровищницата на крал Филип, няма ключалка в Париж, която да не мога да разбия — той хвана един от инструментите. — Няма ключалка, която да устои на ей това тук, само лошата светлина ми пречи — като че да докаже правотата си, той пъхна малката пръчица, а Ъфорд облекчено въздъхна при успокоителното изщракване.

Вратата се отвори. Стаята вътре бе просто една варосана кутия, а таванът с тежки черни греди бе само на няколко инча от главите им. В стаята бяха наредени скринове, ракли и ковчежета: съкровищата на магистър Тибо. Болингбрук ги отмина и се насочи към тежко, опасано с желязо ковчеже, тъмносиньо на цвят и украсено с лилии. Ковчежето имаше три ключалки отпред и по една от двете страни. Краля на ключовете го придърпа и се взря любопитно в него.

— Какво има вътре? Кралски откуп?

— Secretus Secretorum — Тайната на Тайните — отвърна Ъфорд.

— Се… какво?

— Гласът Божи — дръзко отговори Ъфорд.

Краля на ключовете се отдръпна.

— Това не е някоя черна магия, нали? Не съдържа някакви зловредни корени или книга със заклинания? Господа, мен ме е страх от магии.

— Не е магия — успокои го Ъфорд, — а знание. Съдържа тайните писания на монаха Роджър Бейкън, който навремето е учил в Сорбоната.

— Какво? — изсмя се Краля на ключовете. — Наехте мен — Повелителя на ключалките, Краля на ключовете, да открадна ръкописа на някакъв францисканец?

Ръката на Ъфорд се стрелна към камата му.

— Беше ти заплатено добре, мосю, който и да си. Една жълтица за наемането, две за отварянето на ковчежето и още две, когато се разделим. В момента горе магистър Тибо яха своята млада кобилка, докато гостите му се запознават с всички грехове на плътта. Трябва да побързаш.

Краля на ключовете се обърна към ковчежето. Болингбрук се върна, за да затвори вратите, и да се увери, че всичко е наред. Ъфорд се сви до стената. Искаше му се стомахът му да се успокои и да спре да се поти. През цялото време наблюдаваше как Краля на ключовете, чиито ръце вече не бяха в кожени ръкавици, милваше ключалките, както би го правил с косите на любимата, смеейки се под мустак.