Пол Дохърти - Корабът на страха

На трепкащия пламък от свещта „Веселяците“ добиха погребални изражения, в които нямаше и следа от рождественско настроение.

— Как те наричат? — попита водачът им.

Искаше Корбет да успокои тревогата на хората му.

— Сър Хю Корбет, кралски пратеник в Кентърбъри, пазител на Тайния печат.

„Веселяците“ пристъпиха напред, унилият им вид се изпари, изпод плащовете се показаха ръце. Корбет долови стърженето на остриетата, които се вмъкват в ножниците, качулките бяха отметнати назад.

— Прости — чистосърдечно рече водачът, примигвайки бързо към Корбет, — помислихме ви за други хора, може би разбойници или главорези. — Протегна ръка. — Аз съм Робърт Ормсби, някогашен писар в Тонтън, Съмърсет, сега известен като Ликуващия — поет, актьор и шут.

Корбет се засмя, сграбчи ръката на Ликуващия и сърдечно я стисна.

— Щом е така, да възпеем весело Коледа! Коя ще е песента?

— Коледните пости приключват — отвърна Ликуващия присвил устни. — Защо да не е някой от антифоните 14 14 Антифон — богослужебна песен, която се пее поред от двата клироса. — Бел.прев. , „Ключ Давилов“ или „Издънко на Исая“ 15 15 Два от седемте антифона, използвани във вечерните литургии в периода на коледните пости. — Бел.прев. ?

Най-вече за да подразни Ранулф, Корбет се съгласи сърдечно и с двете песнопения и те с усилие си запроправяха път към другата страна на Харбълдаун Хил. Снегът валеше все по-силен и едър. Придумаха Ранулф и той неохотно се присъедини към тях. Затананикаха мелодии. Корбет отстъпи на Ликуващия правото да бъде солист и неговият мощен глас се извиси в красив антифон: „Издънко на Исая, за знак дадена ни, ела и ни спаси…“

Корбет и останалите се присъединиха на припева: „И не се бави, и не се бави вече…“

Пеенето с цяло гърло се възвиси към оловносивото небе и възпя идването на Емануил 16 16 Емануил — от иврит imanuil — Бог е с нас. Едно от имената, с които наричат Христос. — Бел.прев. , миролюбивия цар, младенеца Христос. Думите от антифона прорязаха мразовития въздух, полетяха към Кентърбъри, кралския град, в който се пазеха светите мощи на убития Бекет и където старателно бяха замисляни и извършвани свирепи убийства.

Когато песнопението свърши, Корбет се чувстваше по-добре и отново сграбчи ръката на Ликуващия.

— Къде ще отседнете? Нали няма да е в някой обор? — пошегува се той и покри глава с качулката си.

— И това не е изключено — отвърна Ликуващия. — Може би в някоя от постройките на странноприемницата „Игра на дама“, но ако не успеем там…

Той сви рамене.

Корбет пристъпи, вперил поглед в мъжа. Ликуващия беше широколик, с раздалечени очи, тънки устни, чип нос и пълни бузи, изглеждаше веселяк, в чиято природа има и малко безочие. Светлата му коса беше съвсем ниско остригана. Скоро беше обръснал и горната устна и брадичката си.

— Не сполучите ли там — прошепна Корбет, — идете в абатството „Сейнт Огъстин“ до Куенингейт. Кажете името ми и ще видя какво мога да сторя…

Корбет се сбогува и се запъти към мястото, където Ранулф — тежко отпуснат — държеше юздите на коня му.

— Ранулф — тихо рече Корбет, стъпил с един крак на стремето, — Коледа е време на дружелюбие, отзивчивост и добро настроение. Поклонниците, тръгнали към Кентърбъри, спират тук, за да се помолят или да изпеят някой химн — Корбет се намести на седлото. — Сега да побързаме.

Корбет пришпори коня си напред. Ранулф го последва, а Чансън, яхнал дребния си кон, се бореше с товарното конче, което показваше проклетия си нрав. Зад тях с отдалечаването си по пътя виковете за сбогом на „Веселяците“ постепенно заглъхваха.

— Самотно е тук — отбеляза Ранулф.

— Зимата превръща всички ни в отшелници — отвърна Корбет. Приведе се ниско на седлото и сведе глава срещу безмилостния вятър. Щеше да е доволен, когато стигнеха абатството „Сейнт Огъстин“. Дотегнали му бяха ледените висулки, провиснали навсякъде, мразовитата мъгла, сипещите се бързо и нагъсто снежинки, подобни на бели райски пчели, скованата от студ земя, сякаш стегната в желязна ризница, и надвисналото над тях като плащ от олово небе. Поне, утешаваше се сам, кралят беше дал дума на главния си писар да го пусне да се прибере у дома за Богоявление. Корбет очакваше празника с нетърпение, жадуваше да остане насаме със златокосата Мейв и двете си деца, Едуард и Елинор. Миг покой, пращящ огън, посет 17 17 Напитка от горещо мляко, ейл, вино, често подсладена и с подправки. — Бел.прев. , печени кестени и ябълки, греяно вино с подправки и мускатово орехче, задушено говеждо и най-вече — лейди Мейв. Щеше да легне до нея, а после да съчини поема. Всъщност началото на поемата вече беше готово: