Пол Дохърти - Корабът на страха

Корбет пришпори коня си в лек галоп, а Ранулф и Чансън го последваха, без да знаят, че вървят по следите на двете рожби на Каин: ужасната разплата и кървавото убийство също се промъкваха към кралския град Кентърбъри.

Уендовър, капитан и началник на стражата в град Кентърбъри, също имаше грижи, свързани с убийство. Толкова беше притеснен, че неистово му се дощя да се вмъкне в изповедалнята на църквата „Сейнт Алфидж“ и да изповяда до един греховете си пред отец Уорфелд. А дали пък се разкайваше толкова, колкото ритуалът по опрощаването на греховете изискваше? Впрочем, макар че душата му се гърчеше в адски страхове, привлекателността на нежното бяло тяло на лейди Аделиша, копринено гладко и уханно, разпуснатата й златиста коса, ония нейни сини очи, мекият й говор и елегантни жестове издигаха непреодолима преграда между него и Божията милост. Лейди Аделиша беше преобърнала целия свят на Уендовър. Той си спомняше стенописа в „Сейнт Алфидж“, на който три мишки държаха една котка, а на заден план антилопа преследваше лисица, яздена от заек: притча за обърнатия с главата надолу свят, в който самият той вече живееше. Нали все пак се предполагаше, че той има грижата да поддържа мира в името на краля, а не да се отдава на разврат със съпругата на влиятелен гражданин, най-малко пък онази, която в този момент беше затворена в подземията на кметството.

Лейди Аделиша беше обвинена в убийството на оня скъперник — съпруга си, че е размазала черепа му с ръжен. Работната му стая била цялата в кръв и мозък. Но как би успяла да го извърши? Уендовър знаеше, че тя е невинна. В следобеда на зловещото престъпление, Аделиша беше с него, в неговата стая в „Игра на дама“, сочна и пищна, тръпнеща и извиваща се под неговото тяло. Както винаги, беше дошла преоблечена. Толкова много хора имаше в кръчмата, че не й е било трудно да се промъкне като сянка нагоре по стълбището. Предпазливостта обаче не я беше спасила от нещастието. Сега бе затворена и обвинена в убийство. До този момент не беше казала нищо, но скоро съдиите, водени от коравосърдечния кучи син Касълдийн, щяха да я принудят да признае всяко обвинение с peine forte et dure 19 19 Peine forte et dure (фр.) — силна и продължителна болка. — Бел.прев. — щяха да я проснат на каменната настилка в двора на кметството и да я пристегнат с дърво и тежести, докато проговори.

Душата на Уендовър се гърчеше в агония, почти не го беше грижа какво става около него и какво се случва със задълженията му. Не забелязваше нито хапещия студ, нито напълно замръзналото, пусто, покрито с бяла пелена оградено имение, извисяващата се защитна стена, на която се бе облегнал, и в далечината — зловещата господарска къща Мобисон. Бездната на неговите тревоги го беше погълнала. Не само трябваше да реши как да се справи със задържането на лейди Аделиша и обвиненията, които можеха да повдигнат срещу него, ами се налагаше да се занимава с Манастирската карта и, разбира се — Уендовър се отърси от унеса си, — с охраната на Мобисон. Напусна прикритието на защитната стена и се загледа към покритата със сняг господарска къща — куп мрачни сгради, наредени по билото на хълма. Успяваше да различи проблясъци през капаците на тесните прозорци. Приближи се, взирайки се с все сили. Различаваше очертанията на централната постройка с фронтони в двата края. Различаваше още вратата и стъпалата, осветени от трепкащите пламъци на факлите, поставени от двете страни на подобния на пещера главен вход. Странно място беше имението Мобисон. Френското име му беше дадено от някакъв фанатично религиозен търговец, решил да построи църква в стария английски стил, който е съществувал още преди идването на Уилям Завоевателя. Издигнали дълъг кораб — само една голяма зала, възнамерявали да добавят и кула, но търговецът се отправил към небесата, преди идеята му да добие плът. Така и не осветили сградите и Мобисон станал притежание на Короната и градската управа. През годините добавяли още крила: двуетажни сгради от хоросан и дърво с каменни основи, които образували четириъгълник с двоен сводест вход отзад. Този вход и дворът към него бяха зорко пазени от хората на Уендовър, както се охраняваха и всички части на сградата и предната врата.

Уендовър вдигна поглед към небето. Нощта беше към края си, скоро щеше да се зазори. Продължи по-нататък. Цареше покой. Бухалът от близките дървета беше отлетял. Лисицата, която джавкаше в студа, докато ловуваше из храсталака по протежение на защитната стена, беше млъкнала. Уендовър заобхожда периметъра. Провери постовете, доколкото можа, но валеше твърде силно, за да се мъчи да се катери по хълма до портата. Вместо това се върна при главния вход и въздъхна с облекчение, щом намери подслон и завет под навеса. Зачуди се как ли се чувстват чужденците вътре в къщата. Дали са се посъвзели от неразположението, сполетяло ги по пътя. Касълдийн, а също и досадният градски лекар Дерош, бяха настоявали изрично Паулентс и семейството му да бъдат на сигурно място и в безопасност. Уендовър подозираше, че рицарят го е грижа най-много не за друго, а за безценните вещи, притежавани от търговеца.