Пол Дохърти - Корабът на страха

— И така — приведе се той напред, здраво хванал предната част на седлото, — изкачим ли се на билото на хълма, ще видим Кентърбъри и неговата катедрала, в която е гробницата на свети Томас Бекет. После ще изпеем поклоннически химн или нещо подобно, подходящо за този период на годината — Корбет очакваше това с нетърпение. Нищо не му се нравеше повече от църковните песнопения, издигането и затихването на музиката, подчертаваща величавите слова и мелодичните латински фрази, които придаваха дълбок, духовен смисъл на мястото на човека пред Бога. Спътниците му не бяха така въодушевени като него.

— Господарю, налага ли се? — попита червенокосият и зеленоок Ранулф-ат-Нюгейт. От студа лицето му бе станало дори още по-бяло от обикновено. Дръпна назад качулката си и погледна към Корбет. — На път сме — простена той — от утринната молитва досега.

Ранулф, старши писар в канцеларията на Зеления печат, искаше само да се отърве от седлото, да събуе ботушите си и, както отбеляза пред третия от пътниците — чорлавия и кръглолик Чансън, коняр от кралските конюшни, да вдигне наздравица за себе си пред пращящ огън. Сега Ранулф разкопча кожения си елек отгоре и посочи Чансън.

— Нищо, че прякорът му е такъв, той не може да пее 13 13 Чансън — от френската дума за „песен“ — chanson. — Бел.прев. . По-скоро реве като седнал в нагорещен тиган дявол, който си е изгорил задника.

— Мен поне не ме е страх от полето — не му остана длъжен Чансън. — Него го е страх, господарю. Мисли си, че всякакви страхотии дебнат в храсталаците.

Чансън разтри вътрешната страна на десния си крак.

— Боли ме тук — простена той. — Имам нужда по-скоро от лекар, отколкото от химн.

— Първо ще изпеем химн — настоя Корбет. — Можеш да се включиш съвсем тихо. Това е част от традициите на поклонниците. Да изразим благодарността си, щом съгледаме Кентърбъри.

Отново сложи ръкавицата си и покри главата си с качулката.

Ранулф тихо изруга, а Чансън шепнешком замърмори, когато продължиха нагоре по Харбълдаун Хил. Отново заваля сняг. Отначало слабо, после снежинките станаха големи като пера, които плавно се спускаха от небето. Щом стигнаха билото, през сгъстяващия се мрак съгледаха кралския град Кентърбъри и назъбените стени, четвъртития замък, зловещата Западна порта, високите църковни кули и издигащата се стремително над целия град катедрала. Грижливо издяланите каменни зидове се въздигаха като молитва към вечерното небе. Светлините на града проблясваха като звезди. Димът от домашните огнища и работилниците беше надвиснал като стелещо се благоухание над тази най-свята от всички гробници в Англия.

За кратко, въпреки падащия мрак, Корбет направи опит да посочи по-важните места в града, после слезе от коня, чу шум и рязко се извърна. Приближаваше друга група, водачът им носеше огромен фенер с грамадна запалена свещ в него. Странниците минаха покрай Корбет и хората му и продължиха пътя си. Когато носачът заби пръта на фенера в дълбока снежна пряспа до пътеката, сенките затанцуваха. Странниците отминаха, без да си дадат сметка за предизвиканата от тях суматоха. Конят на Ранулф зацвили, вирнал предните си крака във въздуха, а воденото от Чансън товарно конче внезапно тръгна заднешком. Ядосан, Ранулф издърпа меча си, смразяващият стържещ звук пресече разговора на странниците. Те се заозъртаха, а водачът им се затътри обратно през снега. Главата му беше покрита с качулка, а долната част на лицето му беше скрита в широка ивица плат. Очите му проблясваха в здрача. Дръпна парчетата плат, с които се беше увил и дъхът му ясно се видя в зимния въздух.

— Gaudium et spes — поздрави ги той с обичайния за Коледа израз. — Радост и надежда.

— Gaudium et spes — отвърна Корбет и показа на Ранулф, че трябва да прибере меча в ножницата си.

— Ние сме Les Hommes Joyeux — „Веселяците“ — продължи мъжът, — пътуващи артисти. Каруците ни са някъде след нас. Дойдохме да изкажем благодарността си на нашия покровител Томас-а-Бекет и Светата Божия майка.

— Тогава, приятелю — Корбет скри усмивката си, — ще пеем заедно. Но защо идвате в Кентърбъри посред зима?

— От благодарност — отвърна водачът на „Веселяците“, като продължаваше да се прави, че не познава Корбет. — За да изпеем коледна песен на Благословената Христова майка. Миналия месец се подслонихме в Съфолк.

Мъжът, един от шпионите на Корбет, продължаваше да говори сладкодумно. Корбет чакаше истинското съобщение.

— О, да, радвам се, че се махнахме от Съфолк — заради търсачите на съкровища, прокажените и ужасяващите смъртни случаи. Всякакви новини носим. Добре де — потропа с крака той, — ще стоим тук и ще мръзнем, така ли?