Пол Дохърти - Корабът на страха

— Вар! — изрева той. — Вар!

Стрелците на „Грифон“ вече се привеждаха, тисовите лъкове се огъваха с прикрепени стрели, дълги по един ярд. Лъковете се отпуснаха и стрелите заваляха като дъжд сред екипажа на „Ярост“. Неколцина политнаха назад, други се завъртяха, щом стрелите от гъши пера с глух удар попаднаха в лицата, вратовете или гърдите им. Блексток се втурна напред, отвърнал лице. Твърде късно беше: бойците от „Грифон“ вече изстрелваха малки торбички с негасена вар. Внимателно уловиха посоката на вятъра. Варта се посипа и започна да разяжда очите, да изгаря устните на членовете на екипажа на „Ярост“. Това предизвика хаос. Заваляха още стрели. „Грифон“ се изравни и сблъска с „Ярост“, бойците му плъзнаха навсякъде. С пламтящи очи и горяща уста, Блексток се втурна на другата страна, където „Калтроп“ затвори клопката, когато капитанът му улови голяма вълна, съумя да се изравни с тях и разби страничните перила на вражеския кораб. Спуснаха дъски. Бойци и стрелци наслизаха от двете страни. Палубата на „Ярост“ скоро потъна в кръв от свирепото клане между събраните на едно място екипажи, които се биеха очи в очи с тояги, боздугани и ножове. Враговете — надаващи бойни крясъци и ревове — изблъскаха Блексток и останалите от хората му обратно към кърмата. Изправен на горните стъпала, Блексток гледаше надолу към напредващия враг. Там беше Паулентс, нисък и плешив, по гладкото му кръглолико лице се прокрадваше усмивка, като да предвкусваше вече победата си. До него беше Касълдийн, от бойната му екипировка липсваше само шлем, на гърдите си носеше герба със сребристия змей на зелен фон. Жълтеникавото му хищно лице с остра, чорлава коса беше изпоцапано с кръв. Той вече даваше нареждания на хората си да довършват милостиво ранените врагове, прерязвайки гърлата им.

Блексток наблюдаваше случващото се с оцелелите от екипажа си, притиснати към задната част на кърмата. Най-после битката завърши. Екипажът на „Ярост“ беше изтощен, със заслепени очи и с разядена от варта кожа. Те захвърлиха оръжията и ножовете си. Въоръжен с меч и нож, Блексток остана сам на палубата при високата задна част на кърмата. Огледа се. И двамата кормчии бяха мъртви, от вратовете, гърдите и лицата им стърчаха стрели. Касълдийн и Паулентс се приближиха, германецът се подхлъзна на потъналата в кръв палуба. Касълдийн викна към хората си да измият варта от дъските. Стигна до най-долното стъпало и вдигна поглед нагоре.

— Свърши се, Блексток! — извика. — Ще те отведа обратно в Оруел, за да те обесят. Брат ти ще увисне до теб.

Той поглади старателно подрязаните си мустаци и брада, воднистите му очи гледаха безмилостно и с омраза към пирата, потопил три от неговите кораби.

— Манастирската карта! — каза той. — Дай ми я и ти обещавам бърза смърт.

— Как разбра? — не се предаваше Блексток, докато се оглеждаше. Зад капитаните на вражеските кораби бяха хората му, с вързани ръце и крака. Стоункроп обаче беше свободен, стоеше настрана от останалите. Блексток получи отговор на въпроса си. Погледна към Касълдийн и Паулентс.

— Да ме обесят? — изсмя се той. — Нито мен, нито брат ми ще обесят. Ангелът на смъртта е белязал и двама ви с печата си.

Блексток се втурна напред, образът на брат му оживя в съзнанието му, когато лъковете се опънаха и смъртоносните стрели се забиха в лицето и врата му. Беше мъртъв още преди да се изтърколи по стъпалата. Касълдийн обърна трупа му с върха на ботуша си и втренчи поглед в него. Очите на Блексток вече гледаха безжизнено, от ноздрите и устата му шуртеше кръв. Касълдийн коленичи, дръпна плетената ризница и затършува из дрехите и кесията на мъртвия, извика на лейтенанта си да слезе и да претърси каютата. Мъжът се върна бързо с празно ковчеже в ръце.

— Нищо няма, сър, съвсем нищо. Какво ще ги правим тези? — посочи към пленниците.

— Избеси ги! — кресна Касълдийн. — От носа до кърмата! И този задължително да е там — той подритна трупа на Блексток.

Стоункроп пристъпи с протегнати ръце.

— Обеща ми да ме оставите жив.

— Точно така — вбесен, Касълдийн се отдръпна настрани. Обърна се и посочи към Стоункроп. — Обещах на този мъж да го оставя жив. Спазвам, каквото съм обещал. Хвърлете го през борда. Може да стигне до брега с плуване.

Трима конници яздеха по стария римски път към Харбълдаун Хил. Щяха да се подслонят в къщата на свещеника от църквата „Сейнт Никълъс“. Кралският печат щеше да им осигури топлина и храна, преди да продължат пътя си. Вече приближаваха билото на хълма, който се издигаше над Кентърбъри и великолепната му катедрала. Беше паднал сняг. Натежалото, оловносиво небе заплашваше с нов снеговалеж. Когато отминаха кръстопътя с празните бесилки и позорни стълбове, яздещият най-отпред конник дръпна юздите на коня си. Сър Хю Корбет, пазител на Тайния кралски печат на Едуард I Английски, зауспокоява уплашения си кон. Дръпна назад качулката на плаща си и откри продълговатото си, мургаво лице. Някои го оприличаваха на ястреб, заради хлътналите му очи, острия нос над пълните устни и волевата брадичка: беше човек, вглъбен в себе си, чийто поглед не изпускаше нищо — така поне се твърдеше — също като кацнала на високо хищна птица. Приликата се подсилваше от гарвановочерната коса на Корбет, прошарена тук-там със сребърни нишки, която той носеше опъната назад и пристегната здраво на опашка на тила. Корбет беше висок и строен, разумен и умерен с яденето и пиенето. Обикновено се шегуваше, казвайки, че вижда по-скоро себе си като аскет. Истината беше, че вследствие на дългите и изтощителни походи в Уелс и Шотландия, където като всеки войник на Едуард беше пил възсолена вода, беше се хранил с гнило месо и трошил зъбите си с твърд като камък ръжен хляб, имаше чувствителен стомах. Носеше дрехи в тъмночервено и черно, коженият му елек беше здраво закопчан над бяла ленена риза, тъмносиният му плащ се спускаше плътно над червените панталони и ботуши с високи токове — най-фина изработка от Кордова, а сребърните му шпори прозвънваха. Корбет свали дългата кожена ръкавица от лявата си ръка и пръстенът с печата на кралската канцелария — символ на службата му, заблестя на светлината на отиващия си ден. После охлаби около кръста си широкия боен колан, на който висяха меч и нож.