Пол Дохърти - Корабът на страха

— Господарю, каква е тази работа в Кентърбъри?

— Краски дела, Ранулф! — Корбет се събуди от унеса си. — Преди три години на Адам Блексток, собственик на „Ярост“, капер, устроили клопка. Бил убит при Оруел. Човекът, който е давал заповедите тогава, бил кентърбърийски търговец на име Уолтър Касълдийн.

— Който сега е кмет.

— Същият — потвърди Корбет. — Касълдийн имал и все още има близък приятел, търговец от Ханзейския съюз, Вилхелм фон Паулентс.

— Който пристига в Англия със семейството си.

— Точно така. Ще гостуват на сър Уолтър и краля, ще отседнат в имението Мобисон в покрайнините на града, недалеч от пътя за Дувър — Корбет навъсено изгледа небето. — Паулентс идва заедно със съпругата и сина си, с една прислужница и телохранител — наемник на име Сервин. Носят нещо, което Паулентс до скоро считал за изгубено: Манастирската карта, която показва къде в Съфолк лежи заровено несметно съкровище. Картата е шифрована. Преди пет години Паулентс изпратил картата на Касълдийн, но Блексток я заграбил от „Девойката от Любек“, който пресрещнал и потопил. Възнамерявал да занесе картата на своя полубрат Хюбърт, умен и образован мъж, който можел да разчете тайнописа, за да заграбят съкровището. Блексток плавал към Оруел за среща с брат си, когато сам попаднал в клопка и бил убит. Истинската карта така и не била намерена, а Хюбърт, който дори сред най-изкусните в превъплъщенията измамници е признат за майстор на предрешаването, чисто и просто изчезнал.

— И никой ли не оцелял от „Ярост“?

Внезапно над пътя, като изгубена в тъмнината душа, прелетя бухал и конят на Корбет трепна. Той погали успокоително коня си по шията, после дръпна юздите, за да го остави да се съвземе. Зад тях Чансън ругаеше и се мъчеше да се справи с товарното конче, което също се беше изплашило.

— Никой — Корбет преметна юздите през ръка и с копнеж загледа в далечината към светлините на града. — Избесили хората от екипажа до един. „Ярост“ бил претършуван от върха на мачтата до корпуса, но от Манастирската карта нямало и следа. Вероятно Блексток я е унищожил. Както и да е, Паулентс не спрял да търси и най-накрая намерил копие на хрониката, от която била взета оригиналната карта. Сега я носи със себе си в Англия, а двамата с Касълдийн ще осигурят средствата за намирането на съкровището.

— Ами кралят? Ами ние?

— В този случай ние представляваме краля — Корбет избърса снега от лицето си. — Ние сме волята на краля. Трябва да си чул какво говорят Дрокенсфорд, Лангтън и другите служители на Хазната: кралската хазна е празна. Едуард тръгва на война срещу Уолъс и Шотландия.

— А по-голямата част от всяко намерено съкровище принадлежи на краля, нали така?

— Tu dixisti — ти го каза! — рече Корбет.

Той пришпори коня си по изровения път. Полето вече не беше така пусто: от двете им страни се появиха къщи със залостени порти и плътно затворени врати срещу нощния мраз. Мирисът на дим от дърва, въглища и уханието на готвени ястия ги караше да бързат. Някъде, зад някоя порта, залая куче. Тъмнината ги обгърна. Изгряваше луната, а над тях трептеше бледата светлина на звездите.

— С една дума, Ранулф — продължи Корбет, — ние сме тук, за да помогнем при разшифроването на картата, макар да си мисля, че това вече е сторено. Трябва да се уверим, че Касълдийн и Паулентс няма да ощетят краля, да пазим Паулентс и да разрешим въпроса с…

— Лейди Аделиша ли?

— Аделиша Деконте — потвърди Корбет. — Скоро ще я призоват на съд пред сър Уолтър Касълдийн и други съдии в кметството с обвинение, че е убила съпруга си — сър Рауф Деконте. Кралят е бил настойник на Аделиша. Ако Едуард Английски има слабост към някого, то това е Аделиша, „La Delicieuse“ 18 18 La Delicieuse (фр.) — прекрасната, прелестната. — Бел.прев. . Но съпругът й също беше приятел на краля. Заел му пари за походите в Гаскония.

— Та ще се намеси ли кралят в случая?

— Не — Корбет се размърда на седлото, заслонявайки лице срещу гъсто падащия сняг. — Тук сме, за да се убедим, че ще бъде въздадена справедливост. Ако тя наистина е разбила главата на съпруга си, както ти би разбил черупка, тогава не я чака бесилото, Ранулф, чака я кладата пред градските порти.

— Защо ще отсядаме в абатството „Сейнт Огъстин“?

— За удобство и защото Хюбърт е учил някога там. Може да научим нещо и…

— И какво?

— Ще почакаме и ще видим. Хайде.