Пол Дохърти - Корабът на страха

— Засега няма да се занимаваме с него. Ако убиецът искаше да ме убие, щеше да се постарае повече. Опитва се да ме сплаши.

— Успява ли?

Корбет се усмихна иронично.

— Донякъде успява, но подозирам, че цели само да ме сплаши. Няма да посмее да убие пазителя на Тайния печат тук, в Кентърбъри, това би навлякло кралския гняв върху града. Хюбърт Фицърс, Всевиждащия, е наясно какво би станало. Не, той иска да ме отдалечи от онова, което счита за свои дела, иска да не се меся, което, Ранулф, иде да подскаже, че той има неразчистени сметки с този град.

— В кметството ли отиваме, господарю?

— Не, Ранулф. Отиваме в параклиса „Сейнт Лазаръс“, тук, в абатството. Трябва да се срещна със стар приятел.

Корбет се завъртя на пети. Ранулф направи гримаса към Чансън, вдигна рамене, грабна колана и плаща си и забърза след него.

Тръгнаха по ледените сводести галерии, пресякоха отрупаните със сняг градини и през западната порта влязоха в църквата на абатството. Корбет поспря, за да се възхити на великолепието на нефа, чудо от въздушни сводове, възвисяващи се арки, масивни колони, трансепти, пасажи, параклиси, каменни статуи, ухилени чудовища по водоливниците и мрачни каменни саркофази. Прозорците от цветно стъкло бяха толкова дебели, че светлината едва-едва се процеждаше през тях, така нефът се превръщаше в пространство, изпълнено с танцуващи сенки, истинско преддверие между живота и смъртта — царство на душите, където духовете на мъртвите се носеха над свещите, които грееха като светлини от самия рай. Струйки дим от горящ тамян се извиваха и разнасяха благоуханието си. Шумът от ботушите им отекна необичайно силно по каменните плочи на пода.

Тръпки побиха Ранулф. Втренчи поглед през нефа към високата преграда пред мястото за хора, на която имаше кръст, лишен от всякакви украси, с разпнатия Спасител. През вратата в преградата се виждаха скамейките на хора и позлатеният край на високия олтар. Корбет нагласи колана, на който носеше меча и тръгна в полумрака. Ранулф го последва, мисълта за редящите се от двете му страни гробове, почти скрити в тъмнината, не напускаше съзнанието му. Въпреки усилията си да се образова, да се промени и да стане като господаря си, да разчита на фактите и сигурните доказателства, все още го тормозеха кошмарите и преживяното в детството. Измъчваха го описанията на пълчища демони, спотайващи се и дебнещи за плячка в мрака, разказите за чудовищата от водоливниците, които понякога оживявали, готови да се нахвърлят върху нищо неподозиращите жертви.

— Господарю — попита той, — какво търсим?

— Грискин 26 26 Griskin (англ.) — прасенце, свинска пържола. — Бел.ред. — отвърна през рамо Корбет.

— Грискин? — засмя се Ранулф. — Грискин ли? Кой е пък той? Защо?

Корбет вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Пресякоха нефа и влязоха в потънал в мрак параклис. Вляво над няколко стъпала имаше малък олтар, пред него стояха две молитвени столчета, зад тях имаше пейка. Тесният прозорец на отсрещната стена беше остъклен, но светлината, която влизаше през него, беше съвсем недостатъчна. Ранулф заразглежда стенописите, изобразяващи излизането на Лазар от гроба, Христос, изцеляващ прокажени, Нееман, военачалникът на сирийския цар, който се къпе във водите на Йордан по съвета на пророк Елисей.

— Грискин? — Корбет отдръпна меча си и седна на пейката. — Познавам го от времето, когато учех в Оксфорд. Наричахме го Грискин, защото много обичаше свинско, а ако трябва да съм честен — Корбет се позасмя, — и заради външния му вид.

Хвърли поглед към Ранулф.

— Не можеш ли да се сетиш кой е? Веднъж го срещнахме в Хазната в Уестминстър.

Ранулф кимна, макар че и животът му да зависеше от това, не можеше да се сети кой е Грискин.

— Няма значение — продължи Корбет. — Грискин не го влечаха много университетските науки. Лошото беше там — усмивката му се стопи, — че родителите му се разболяха от проказа. Напусна университета, за да се грижи за тях. Така и не завърши образованието си. Добър човек, Ранулф, с приятен глас, малко по-висок от моя, но когато пеехме Christus Vincit… — Корбет поклати глава и Ранулф едва не изпъшка. Изобщо не разбираше защо господарят му толкова се прехласва по пеенето. — Както и да е, родителите на Грискин починаха в болницата „Бетлехем“ в покрайнините на Лондон, а Грискин помоли да го назначат в канцеларията. Стана куриер. Грискин притежава невероятен талант: той е изключителен следотърсач — Корбет потупа с крак по каменните плочи от настилката и впери поглед в разпятието на малкия олтар. — Няма друг като Грискин, той може да открие когото и да било. Когато се прибрахме от югозападните територии и негово величество кралят — Корбет положи усилия, за да не проличи сарказмът в гласа му — поиска от мен да заминем за Кентърбъри, той ми даде някои факти за случилото се тук. За Блексток и неговия полубрат, Хюбърт. Преди да тръгна от Уестминстър, изпратих писмо до Грискин, в което му разказвах каквото знам и го молех да претърси земите северно от Оруел, както и околностите на Кентърбъри, за следи от Хюбърт Монаха. Накратко, Ранулф, писах му, че ще се срещнем тук на този ден, между единайсет и дванайсет, в параклиса „Сейнт Лазаръс“ в абатството „Сейнт Огъстин“. Грискин би оценил този жест. Храни особена почит към този светец, заради паметта на родителите си. 27 27 Тъй като в притчата за богаташа и бедния Лазар (Евангелие от Лука 16:20-31), Иисус говори за прокажен, през XII век болни от проказа рицари-хоспиталиери основават ордена „Свети Лазар“, вземайки Лазар за свой покровител, и създават болница за прокажени в Йерусалим. — Бел.ред.