Пол Дохърти - Корабът на страха

Корбет кимна.

— Не намирам нищо — призна той. — Никаква следа.

— Ами Касълдийн? — попита Дерош.

— И той е озадачен като мен. Мисля, че ми каза истината. Паулентс е носел със себе си изключително ценен предмет, който въпреки всичко не е откраднат. Следователно мотивът за убийството е чисто отмъщение. Ти си лекар, мастър Дерош, какво знаеш за Блексток, капера?

Лекарят се намръщи и поклати глава.

— Чувал съм едно друго за него и неговия полубрат Хюбърт, нарушил обета си бенедиктинец. Хората твърдят, че Хюбърт бил наистина зъл човек, който обича смъртта. Касълдийн ми е разказвал за заплахите, които е получил. Знаеш, че онзи — Всевиждащия го е заплашвал, нали?

— Чудно ми е защо? — полугласно рече Корбет. Замълча и впери поглед в лекаря. — Дали ни е известна цялата истина?

Дерош повдигна рамене. Върнаха се обратно към конюшните. Дерош поведе коня си и товарното си конче, което, както шеговито каза, било неговият помощник, понеже мъкнело кош и малки сандъчета, пълни с всякакви лекове.

— Не носиш ли оръжие? — попита Корбет.

— Никога — с едно движение Дерош се метна на седлото. — Навремето носех, но вече не го правя. Най-доброто лечение за болестта, мастър Корбет, е доброто здраве. Ако няма рани, няма и нужда от лекове. Нагледал съм се на насилие, но в случай, че ме нападнат — Дерош погали коня си по врата, — аз съм добър ездач, а конят ми препуска бързо — засмя се той. — Всичко друго оставям на късмета. Пък и съм добре познат в Кентърбъри. Лекувам бедните така, както и богатите, и никой не ме закача.

Свършиха, каквото беше необходимо, и се отправиха по пътеката между дърветата надолу към главния изход, минаха покрай постовете и поеха обратно към „Сейнт Огъстин“. По пътя вече имаше много каруци, натоварени с продукти за градските пазари. Напредваха бавно, тъй като каруците затъваха и трябваше да теглят конете, чиито ниско остригани гриви бяха покрити със скреж. Животните непрекъснато се плъзгаха и пързаляха по леда. Не можеха да разговарят. Вледеняващият студ ги обгръщаше като воал. Ушите на Корбет станаха като късчета лед, лицето му се покри със скреж, студът режеше носа и устните му. Мислите му се понесоха към Лейтън Хол, към пращящия огън, чашите с посет и седналата до него Мейв сред мир и покой. Опита се да посмекчи несгодите, като си припомни стиховете на някоя коледна песен, но стигна едва до втората строфа и се отказа. Съсредоточи вниманието си върху пътя. Наблюдаваше как главата на коня му се издига и снишава равномерно и се вслушваше във всички шумове, които се носеха около него.

Свърнаха от главния път и поеха по онзи, който водеше към широката порта на „Сейнт Огъстин“. За да повдигне настроението, Дерош започна да описва с чувство за хумор амбициите на настоящия абат, Томас де Финдън, но мъглата и студът го накараха да замълчи и духовитите му забележки секнаха. Мълчеше, направляваше коня си и водеше товарното си конче. От време на време се обръщаше на седлото и поглеждаше назад. Изглежда нещо го притесняваше. На Ранулф и толкова му трябваше. Потъналото в сняг поле, голите дървета с черни, протегнати като костеливи пръсти клони, над потъналите в преспи прещип и къпини, от които идеха странни шумове, го караха съвсем да изгуби присъствие на духа.

— Какво има, човече? — попита Корбет.

— Извинете — несигурно продума Дерош, — следят ли ни? Аз…

Корбет дръпна юздите на коня си, когато камбаните на абатството забиха, за да отбележат часа за утринната молитва. Огледа се на двете си страни: видя само сковани от лед дървета, потънали в сняг храсти и носеща се на талази мъгла. Идеално място за засада, рече си той. Имаше чувството, че вече е бил на подобно място: припомни си покритите с лед долини на Уелс, когато чакаха врагът да се приближи още малко, за да изскочат и да сеят внезапна смърт. Камбаните на абатството продължаваха да бият. Корбет си припомни думите от псалма: „Ето, нечестивците изопнаха лък, туриха стрелата си на тетивата“. Дерош имаше право: имаше нещо странно. От дясната му страна излетя врана, след нея изсвистя стрела от арбалет. Профуча в мъглата и се заби в дървото зад тях. Корбет измъкна меча си и направи опит да успокои уплашения си кон. Чансън ругаеше. Ранулф се беше смъкнал от коня. Дерош си говореше полугласно. Корбет зачака втора стрела, но после се сепна от изненада.

— Сега ме чуйте! — от дясната им страна в мъглата прозвуча силен глас. — Сега чуй, кралски пратенико, предупреждението на Хюбърт, син на Фицърс, Всевиждащия. Не се меси, където не ти е работа.