Пол Дохърти - Дверите на ада

— Ще се опиташ да убиеш Македонеца?

— Ако мога, но боговете пазят живота му. Ще поразя онези, които му вършат мръсната работа. Ще ти дам сведения. Ще разгадая ръкописа на Питий.

Мемнон рязко си пое дъх и отново дочу подигравателния смях.

— Да, Мемнон от Родос, ще направя това и още много.

— Как ще се свържеш с нас?

— Вдигни очи към небето — чу се шепот. — Когато обсадата започне, ще дам знак за присъствието си. — Сянката се раздвижи, объл прът, дълъг около метър, се изтърколи по пода. — Вземи това, военачалнико. Прочети Херодот и разбери какво е „скютале“.

— Знам какво е. Ти какво искаш?

— В замяна, господарю Мемнон, когато изпълня обещанието си, искам един талант злато и личното покровителство на Великия цар…

— И?

— И ръкописа на Питий.

— За какво? За да разкриеш тайните на града?

— Не, господарю Мемнон, за да открия съкровището. Обещай ми.

Мемнон мълчеше.

— Закълни се! — извика сянката. — В живота на жена си и децата си.

— Заклевам се.

— Добре. — Сянката тръгна към вратата. — Пак ще се срещнем. Довиждане.

Вратата бързо се отвори: Мемнон зърна очерталия се на фона й тъмен силует, после тя отново се затръшна и отвън пуснаха резето. Гъркът се взря в тъмнината. Не се съмняваше в думите на посетителя. Онзи, който беше планирал тази среща толкова внимателно, беше хитър и можеше да му се има доверие. Той се наведе и взе пръта. Но дали щеше да успее?

— Кръвта и цветята не си подхождат. — Теламон потопи малката гъба във виното и проми раните върху ръцете на мъжа.

Де да беше истина, помисли си той. Спря и се огледа. В прекрасен ден като този му беше лесно да си представи, че се е върнал в някоя от храмовите градини на Египет и лежи в тревата с любимата си Анула под сянката на терпентиновото дърво. Слънцето беше силно, но множеството дървета в градината хвърляха дебела сянка, а прохладата се увеличаваше от ромонещия наблизо фонтан и малкото езеро с рибки, чиито вълнички искряха на светлината.

— Цветята и кръвта не си подхождат — повтори Касандра, докато приготвяше ленените превръзки и гьрненце със смола от акация. Раненият развеселено присви светлосините си очи. Теламон го изгледа любопитно. Сарпедон беше спартански наемник — среден на ръст, с тяло на атлет, той имаше вид на истински войник с набръчканото си обгоряло лице и късо подстригана коса, но беше гладко избръснат.

— Не носиш ли брада и мустаци?

Сарпедон се усмихна и Теламон забеляза, че някои от блестящо белите му зъби бяха остри като на хищник.

— Аз съм спартанец, лекарю. Когато напуснах страната си, реших да оставя всичко зад гърба си. — Той се усмихна още по-широко. — Включително брадата и мустаците.

— Къде си бил? — попита Касандра.

Войникът погледна сурово белоликата жена със зелени очи и коса като пламък, която обкръжаваше лицето й.

— Със сигурност ти не си била по същите места. Бих запомнил коса като твоята. От келтите ли си?

Касандра поклати глава.

— Имам келтска кръв. Бях лечителка в Тива, преди Великият убиец — тя пренебрегна неодобрителното изсумтяване на Теламон, — преди македонският цар Александър да разруши града до основи.

— Робиня ли си? — попита Сарпедон.

— Родена съм свободна, но ме взеха в плен. Докато господарят ми — Касандра нежно докосна рамото на Теламон — не ме освободи, за да ме направи своя помощничка.

— Аз не съм й господар — обади се Теламон. — Ако бях, щях да направя нещо, за да усмиря острия език и избухливата й природа — той й хвърли убийствен поглед, — която някой ден ще я вкара в беля. Сега обърни длани и разтвори пръстите.

Сарпедон се подчини. Теламон внимателно разгледа дълбоките порязвалия върху дланите и между пръстите.

— Добре, дръж ги така.

Когато лекарят започна да полива дланите му с гъстото, почти лилаво вино, спартанецът отмести стола си назад. После Теламон попи течността с кърпа и намаза всяка рана с кашичка от мед и сол.

— Досега не бях виждал подобно нещо — каза Сарпедон.

— Научих го в Египет — обясни лекарят. Спартанецът го огледа внимателно. Беше висок и мургав, с късо подстригани коса и брада, скулесто лице и хлътнали очи, които изглеждаха ту тъмносини, ту виолетови.

Войникът не отмести преценяващия си поглед от Теламон, докато той почистваше раните му и ги превързваше. Нямаше да забрави този очевидно умен лекар с добри очи.