Пол Дохърти - Дверите на ада

Митра вдигна ръка, за да ги подкани да запазят тишина. После се вгледа в ръкописа, копие от който имаше и в архивите в Персеполис. Почеркът беше ясен и четлив: имаше само числа и квадрати. На първия ред пишеше:

45 : 64 : 54 : 33 : 34 : 11 : 53 : 11 : 52 : 23 : 33 : 34 : 54 : 0 : 23 : 54 : 54 : 44

— Писарите ми дълго се мъчиха — продължи Оронтобат — да разгадаят тайнописа Предложих им огромно възнаграждение, но те не успяха да се справят.

Същото се беше случило и в Персеполис. Митра нави свитъка и го пъхна в кесията на пояса си.

— Щом ние не можем да го разгадаем — попита той, — защо Македонецът да успее? Нашите писари са умни хора. Какво притежава Александър, което ние да нямаме?

— Късмет! — изхриптя Мемнон. — Щастлива звезда.

— Глупости! — Митра пресуши чашата си и я удари в масата. Облегна се на лежанката. Усещаше въздействието на виното: мускулите на краката му се отпуснаха, очите му натежаха, доспа му се. Ръката му посегна към камата на пояса, както винаги, когато беше разтревожен.

— Ами Певецът от Ефес? — прошепна той. — Знаеше ли нещо за съдържанието на ръкописа?

— Не — отвърна Мемнон. — Само, че е у Александър.

— И така — Митра се опита да събере мислите си, — Македонецът ще разбере, че стените могат да бъдат съборени. Ръкописът на Питий ще му даде предимство. Какво друго?

— Има симпатизанти в града.

— Има ли още нещо?

— Обсадните му машини и хората, Шито ги обслужват. Митра седна на лежанката.

— За шпионите в града можем да се погрижим. Какви тайни преимущества имате?

— Имаме копие от Ръкописа на Питий — заяви Мемнон.

— И предложение за помощ. — Той се изправи и отиде до водния часовник в отсрещния ъгъл на стаята. Погледна го.

Водата беше паднала под средния пръстен.

— И ти ще се срещнеш с този предател? — попита Митра. — Знаеш ли кой е?

— Господарю — засмя се Мемнон и отметна глава, — по улиците на този град бродят мнозина, които биха отрязали главите ни за кесия злато. В лагера на Александър има хора, които биха взели неговата за по-малко. И сред нас, и сред тях има шпиони и предатели. Въпросът е кой ще удари пръв.

— И са се обърнали към теб? — настоя Митра.

— Да, получих съобщение.

— Защо не го заловиш? Доведи го тук, изтръгни признания.

— И да подплаша всички, които биха ми предложили помощта си? — усмихна се Мемнон. — Господарю Митра, очаквах повече от теб.

— Къде ще се срещнем с него?

Мемнон погледна през прозореца към дървените решетки зад уханните цветни лехи, около които се увиваха лози. Въпреки здравите крепостни стени, той се чувстваше уязвим и разтревожен не само за себе си, но и за красивата си жена Барсина и децата си. Понякога, докато лежеше върху походното легло в голата си стая във вътрешността на двореца, той се чудеше дали е направил правилния избор. Демоните го измъчваха, понякога изкушението изглеждаше почти непреодолимо. Трябваше ли да продължи да служи на Персия? Защо да не се измъкне и не предложи меча си на Александър Македонски? Да сключи примирие с него. Затова ли беше дошъл Митра? Нима съмненията му изглеждаха толкова явни? Затова ли Великият цар, макар и любезно, беше настоял семейството му да бъде изпратено в персийския двор? Ами шпионинът, с когото трябваше да се срещне във винарната в квартала на майсторите на шатри? Беше ли искрен? Или щеше да се окаже таен убиец?

— Мемнон!

Резкият глас на Митра го откъсна от мислите му и той отново пристъпи към средата на стаята.

— Ти няма да дойдеш — заяви гъркът.

— Какво? — изфуча Митра.

— Ти няма да дойдеш — повтори Мемнон. — Дадох му дума, че ще отида сам, въоръжен само с меча си. — Той погледна към Оронтобат. — Никакви тайни съгледвачи, никакви стражи, нито войници.

— Откъде знаеш, че е искрен? — Митра седна на лежанката и спусна крака.

— Разказа ми за ръкописа на Питий и каза, че може да се довери на думата на Мемнон от Родос. — Гъркът отиде до вратата. — Няма да се бавя, но в никакъв случай не бива да ме следите.

Военачалникът излезе безшумно и се запъти към собствената си стая. Взе бойното си наметало и го метна на раменете си. На вратата се сети нещо, върна се и препаса бойния си колан. Извади от едно ковчеже малка кама и я скри под наметката си. После свали пръстените и гривната си, пусна качулката и се измъкна от двореца Излезе през портите и спря за миг в подножието на ронещите се стълби, които водеха към храма на Посейдон. Когато се обърна, забеляза просяка, който се тътреше след него, увит в мръсна наметка, стиснал в едната ръка ясенов прът и кожена кесия в другата Мемнон се усмихна и продължи. Нямаше намерение да рискува — всъщност просякът беше един от подчинените му, който щеше да следи срещата от разстояние.