Пол Дохърти - Дверите на ада

Митра вдигна мухобойката и леко потупа мъжа по врата. Очите на тъмничаря, потънали в слой тлъстина, се насочиха към Мемнон.

— Свърших добра работа, господарю.

— Така е — съгласи се Мемнон. — Не е певец от Ефес, а един от приятелите на Александър — вестоносец и шпионин.

— И какво призна?

— Че Александър идва насам.

— Това го знам.

— Че пренася обсадната си техника към морето.

— И това знам.

— Че иска да намери пристанище близо до Халикарнас. — Гласът на Мемнон прозвуча хрипливо.

— Това също го знам. — Митра впери поглед в тъмничаря и притисна мухобойката по-силно.

— Кажи му! — нареди Мемнон. — Кажи му какво си научил.

— Ръкописът на Питий е у Македонеца. Митра свали мухобойката.

— Какво още? — Той яростно изгледа Мемнон.

— Македонецът има цял легион шпиони в града. — Военачалникът млъкна, защото затворникът изстена.

— Спомена ли имена? — попита Митра.

— Няколко — отвърна Цербер. — Демократи, занаятчии, търговци. Всички или поне повечето са заловени.

— Ще ги убиеш ли? — попита Митра.

— Убихме ги — увери го Мемнон.

Митра почувства как у него се надига гняв.

— Той няма око и е изгубил езика си. — Пазителят на царските тайни пристъпи по-близо и подхвърли мухобойката на Цербер. Извади изпод наметката си кама, вдигна главата на Певеца от Ефес и сръчно преряза гърлото му от ухо до ухо. Затворникът отвори уста, нещо избълбука в гърлото му и тялото му се затърчи сред дрънчене на вериги. Митра отстъпи, избърса кръвта в престилката на Цербер, прибра камата и изтръгна мухобойката от ръцете му. После се завъртя на пета и излезе от помещението.

На двора той се заразхожда нервно напред-назад, пляскайки с мухобойката по крака си. Мемнон стоеше неподвижно, скръстил ръце.

— Значи е у тях! — изсъска Митра и впи поглед в Мемнон. Гръцкият наемник изучаваше костеливото хищно лице на зловещия сановник. Тесни очи проблясваха върху слабото, изпито лице с тънък нос и цепка вместо уста. Главата и лицето на Митра бяха гладко избръснати и намазани с благовонно масло. От червените петна по хлътналите му бузи личеше, че е бесен.

— Може и да е у тях — успокои го Мемнон, — но дали ще могат да го прочетат?

Митра въздъхна. Загледа се в един от корнизите на сградата. Скулпторът беше издълбал емблемата на персийския двор, символа на бог Ахурамазда — Всевиждащото око — върху крилете на златен орел. Дарий се чудеше дали богът още е с тях или е оттеглил благоволението си от Персия. Беше ли се оттеглил високо в небето и оставил бога на мрака, Убиеца Ариман да броди из империята му и да я съсипе? Честно каза-но, Митра не вярваше в боговете, били те шумните гръцки божества с любовните им подвизи или скритото великолепие на Божествения пламък, горящ пред светилището на Ахура-мазда в Персеполис.

Александър щеше да бъде победен не с намесата на боговете, а с безмилостно лукавство и кървава жестокост.

— Господарят ни ти праща поздрави, Мемнон от Родос. Наемникът кимна безизразно. Митра бръкна в кесията си и извади пергаментов свитък. Подхвърли го на Мемнон, който сръчно го улови.

— От днес ти си наместник на Долна Азия — промърмори Митра. — И командир на всички персийски войски по суша и вода.

Мемнон разгърна пергамента и го прегледа. Очите му блестяха тържествуващо.

— Великият цар ти има голямо доверие — продължи Митра. — Ако бяхме последвали съвета ти, нямаше да се стигне до битката при Граник. Александър нямаше да победи. Великият цар одобри решението ти да екзекутираш сатрапа, който докара войските си до такова позорно поражение. Това не трябва да се повтаря.

— Няма да се повтори, но ръкописът на Питий е у Александър. — Мемнон нави пергамента и го прибра в кесията на кръста си. — Останалите ни чакат — обяви той. — Трябва да обсъдим някои въпроси.

— А другото?

— Във втория час след обяд — отвърна гъркът. — Ще се срещна с него сам.

Влязоха в двореца и тръгнаха по тихите коридори, пълни със стражи. Излъсканият кедров под блестеше, въздухът беше изпълнен с тежкия аромат на цветята от кошниците. Стигнаха до източната част на сградата Свитата на Митра, който вече охраняваше вратите от кедрово дърво, ги разтвори и Митра влезе в залата за пиршества — дълго помещение с нисък таван, в което имаше столове и маси. Стените му бяха голи с изключение на фриза, изобразяващ Аполон в колесницата му.

Двамата мъже, които ги чакаха, се изправиха при влизането им. Първият беше Оронтобат, градоначалник на Халикарнас. Носеше разкошна наметка над бяла туника, напъхана в пурпурни панталони, поръбени със злато. На краката си имаше високи обувки от мека кожа. Намазаната му с благовонни масла коса падаше на къдрици до раменете. Той беше свалил кръглата шапка със символите на ранга му и тя лежеше на масичката пред него. Дребен и здрав, с мургава кожа и тъмни влажни очи на мидиец, Оронтобат бегло приличаше на своя далечен роднина Великия цар, но подчертаваше тази прилика, поглаждайки непрестанно пищните си мустаци и намазаната си с благовония брада. Митра показа печата на Дарий, Оронтобат коленичи, целуна го и произнесе кратка молитва, с която призоваваше Свещения огън винаги да бди над господаря му. После стана, направи път на другия мъж — русокосия и червендалест Ефиалт от Тива — и го представи. Митра беше заинтригуван от него — висок, жилав мъж, с пронизващо сини очи, светла кожа и мъжествено лице. Отначало Пазителят на тайните помисли, че е зачервен от виното, но Ефиалт не залиташе, а очите и гласът му бяха ясни. Както всички гърци, той само се поклони леко, но когато Мемнон се покашля, коленичи на едно коляно и целуна кралския печат. Размениха си любезности, после Мемнон заведе всеки до лежанката му. Слугите поднесоха тъмно карийско вино, кошници с плодове, прясно изпечен хляб и сирене. Поляха на Митра с благовонна вода, за да измие ръцете и лицето си. Той хвърли кърпата си на един прислужник, съблече черната роба, метна я на пода и се настани удобно на лежанката. Мемнон пошепна нещо на Ефиалт и вдигна наздравица за Митра.