Пол Дохърти - Дверите на ада

Тук широката улица беше почти пуста. Пред тях блестяха белите стени на двореца на градоначалника, чиито врати бяха широко разтворени. Охраняваха го хоплити 1 1 хоплити — ударна сила на древногръцката Войска, пехота с тежко Въоръжение за близък бой. — Бел. ред. в пълно бойно снаряжение и воини от персийските полкове на Безсмъртните, гръбнакът на войската на Дарий. Сега те се подредиха в почетен шпалир. Персите паднаха на едно коляно, а гърците свалиха шлемовете си с пера и сведоха глави. Без да поглежда встрани, Митра навлезе в приятната прохлада на дворцовите градини и се насочи по калдъръмената пътека към малък вътрешен двор. Коняри се затичаха към него. Един от тях падна на длани и колене до коня му и Пазителят на царските тайни стъпи на гърба му, за да слезе. Появиха се слуги с чаши вино, охладено с шербет, малки букети цветя и купи плодове. Митра пренебрегна цветята, свали маската и притисна хладната чаша до бузата си. Направи възлияние в праха и я подаде на командира, който отпи и му я върна. Едва тогава Пазителят на царските тайни навлажни устни, бавно отпи и изплакна устата и гърлото си. Взря се в сенките на колоните: един мъж в бяла туника с отпуснати покрай тялото ръце стоеше на вратата. Митра си проправи път към него и едва сега отметна качулката си. Посрещачът, който имаше плешиво теме и набръчкано лице, се приближи и протегна ръка. Митра я стисна.

— Мемнон от Родос — прошепна Пазителят на тайните, — нашият повелител, Великият цар, ти изпраща поздравите си и ти оказва голяма чест.

Тъмните непроницаеми очи на гръцкия наемник не трепнаха.

— Как са жена ми Барсина и децата ми?

— Те са скъпи на Великия цар и той се отнася към тях както към собственото си семейство.

Мемнон си позволи леко да се усмихне.

— Господарю, останалите ни чакат.

— Какво става със затворника? — попита Митра. — С шпионина?

— Умира.

— Тогава искам първо да видя него.

Мемнон сви рамене и тръгна по галерията. Митра и двама от свитата го последваха. Прекосиха калдъръмения двор и стигнаха до една пристройка, където се съхраняваха вино и зехтин. Въздухът беше свеж, макар че Митра долови мирис на огън, кръв и горяща плът. Мемнон слезе по стълбите в отсрещната част на помещението и почука на тежката дъбова врата, която веднага се разтвори. Стражи в кожени ризници стояха край стените на слабо осветения коридор, откъдето се влизаше в складовите помещения. Навлязоха в мрака. Въздухът стана студен и застоял. Докато минаваха покрай тъмниците, любопитни очи надничаха през малките решетести прозорчета високо на вратите. Завиха зад ъгъла и Митра покри устата и носа си, задушен от ужасната миризма. Коридорът завършваше в малко кръгло помещение с каменен свод. Влажните и плесенясали стени проблясваха в светлината на поставени в нишите маслени лампи и големия мангал в средата. Мъже с кожени престилки и шапки се движеха като сенки насам-натам. От едната страна имаше маса, върху която бяха подредени инструменти за мъчение: Щипци и нажежени шишове, под които имаше локви кръв. Един мъж висеше на вериги в малка ниша. Голото му тяло беше отпуснато, главата увиснала на гърдите. Черна коса, сплъстена от пот и кръв, покриваше лицето му. Мемнон повдигна главата му нежно, както майка би докоснала детето си. Лицето на затворника беше покрито със засъхнала кръв. На мястото На едното му око се виждаше само празната орбита, а другото беше полузатворено; носът му беше счупен и приличаше на кървава топка. Мустаците и брадата му бяха спечени от кръв.

— Донеси ни факла, Цербер.

Главният тъмничар, облечен в кожа, взе една факла от стената и се приближи.

— Цербер? — попита Митра.

— Главният тъмничар на Халикарнас — поясни Мемнон. — Опитен в мъченията.

— Колко опитен? — попита Митра. — Проговори ли затворникът? — той погледна към тъмничаря, нисък набит мъж с отпуснато и сбръчкано лице и плешива глава, на която бяха останали само кичурчета коса над ушите.

— Вече не може да говори — каза тъмничарят, отвръщайки дръзко на погледа му.

Митра изпита желание да го удари през дебелите, потни бузи с мухобойката, но преглътна гнева си.

— Умира ли? Цербер не се уплаши.

— Беше ми заповядано да го накарам да проговори и той говори известно време.

— Какво каза? — попита Митра. — Как е името му? Какво каза?

— Не спомена име, но каза, че е Певецът от Ефес.

— И какво се казваше в песента?

— Че не е певец от Ефес — предизвикателно отвърна Цербер.