Пол Дохърти - Домина

Очите й се присвиха с удивление.

— Какъв философ си ти, Парменон! Да, прав си: цял живот съм мечтала да бъда августа, новата Ливия, господарката на империята. И го постигнах, но изгубих сина си, нали, Парменон?

— Това може да бъде поправено, домина.

Бях казвал много лъжи през живота си, но тази беше най-голямата. Нерон вече не беше неин син. Беше това, в което го бе превърнала империята — чудовище. Или баща му беше прав? Имаше ли някаква отрова в кръвта му? Дали Нерон имаше същата склонност към злото като Калигула и Тиберий? Естествено!

Той още не смееше да посегне на Агрипина, но като пантера се нахвърли на Британик. Младежът беше поканен на друго пиршество, където, надявайки се да му се присмее, Нерон го помоли да чуе една от поемите му. Британик я изпълни така блестящо, че дори поддръжниците на Нерон, група професионални клакьори, които носеха косите си свободно пуснати и се наричаха „Пчелите“, бяха впечатлени. Нерон си отмъсти свирепо: той се нахвърли върху Британик и го насили, за да го унизи. Духът на Калигула се беше завърнал.

Нерон прекарваше повече време сред суетни придворни, съветваше се със Сенека и Бур, ако имаше нужда, докато Агрипина стоеше в покоите си, където повечето от прислугата й, освен Ацерония и Креперий, бяха шпиони на Сенека. Службогонците и нагаждачите скоро усетиха накъде духа вятърът. Агрипина все още не бе застрашена от смърт, но Британик, бледа сянка на предишното си „аз“, трябваше да бъде погубен. Той започна да страда от епилептични пристъпи, по време, на които лицето му посиняваше, вратът му конвулсивно се подуваше и на устата му избиваше пяна. Явно беше, че е белязан да умре. Помолих се на Агрипина и тя се опита да му помогне, изпрати му противоотрови и го предупреди да внимава какво яде и пие. Но Нерон отново доведе отровителката Локуста в двореца и я постави под преките заповеди на един от помощниците на Бур, трибуна Юлий Полион. Целият двор подозираше какво става. На Британик беше дадена отрова, но в малка доза и той бързо се възстанови след болките в стомаха. Нерон беше толкова ядосан, че лично се нахвърли да бие Локуста, докато тя не му обеща нещо, което щяло „да подейства светкавично“. Отровата, която тя забърка, бе дадена на прасе и след секунди то беше мъртво.

Беше организирано пищно пиршество, на което бе поканен целия двор, включително Агрипина и аз. Темата беше персийска, стаите и лежанките бяха украсени с изящни персийски гоблени и ни сервираха деликатеси от страната. Специална супа беше приготвена за Британик, за да не разстрои деликатния му стомах. Но тъй като беше твърде гореща, той я върна и помоли да й добавят студена вода. Навярно тогава е била сложена и отровата. След по-малко от минута Британик скочи от лежанката, притискайки гърлото си с ръце и се строполи безжизнен на пода.

— Не се притеснявайте — провлечено каза Нерон на гостите си. — Брат ми Британик често има пристъпи.

Двама нубийци изнесоха тялото на Британик от трапезарията и пиршеството продължи. С Агрипина успяхме да се измъкнем и открихме трупа на Британик върху една кушетка в съседната стая. Балсаматорите вече го мажеха с различни мазила, за да скрият тъмните петна, които бяха избили по цялата му кожа. След няколко часа тялото бе покрито, положено на импровизирана погребална клада и унищожено от пламъците.

Агрипина се върна в стаята си, бледа като призрак. Седна на писалището си, бързо написа една бележка на восъчна табличка и ме накара да изпратя Креперий да я занесе в юдейския квартал отвъд Тибър. Когато го направих, се върнах при нея.

— Какви са тези глупости? — попитах. — Наистина ли трябва да се допитваш до гадател, за да разбереш какво ти носи бъдещето?

Агрипина отказа да ме послуша. Креперий се върна и каза, че Йоах израилтянинът ще я приеме незабавно. Агрипина поръча да донесат една обикновена носилка пред страничната врата на покоите й, а ние с Ацерония трябваше да я придружим. Носачите, всички верни роби, я понесоха в лек бяг по алеите на Палатин и през моста в юдейския квартал. Къщата на Йоах беше непретенциозна, обградена от гостилница и малък склад. Йоах беше висок и слаб, с изпито лице, буйна бяла коса, брада и мустаци. Имаше големи хлътнали очи и някакво магическо излъчване, което се харесваше на клиентелата му от богати римлянки. Отвори вратата преди да съм почукал.

— Кажи на августата да влезе — той внимателно ме огледа. — Ти и прислужницата й също елате. Може да ти се има доверие, нали, Парменон?