Пол Дохърти - Домина

Агрипина стоеше на вратата, а аз и останалите прислужници се струпахме зад нея. Тя не бе на себе си.

— Вижте я! — изкрещя. — Тя не е нищо повече от наклепана уличница, но императорът на Рим я направи своя официална любовница. Затова ли те направих император, законен наследник на Клавдий? Тя се обърна към Сенека, който лежеше отляво на Нерон. — Мислех, че избирам за учител най-мъдрия човек в цялата империя, но избрах глупак. Ученикът му, моят син, блудства с освободена робиня, докато Октавия, законната му съпруга, е прогонена, а аз, дъщерята на Германик, съм обиждана и пренебрегвана!

Тя млъкна и раменете й се затресоха. Протегна ръка и се облегна на стената. Гостите на Нерон гледаха невярващо, като актьори, замръзнали по средата на някаква пиеса. Актея беше свела глава, а Сенека изглеждаше удивен, но очите му бяха вдигнати към небето в престорена обида. Нерон беше усетил слабостта на майка си. Вдигна полирания изумруд и я огледа внимателно.

— Защо, мамо? Какво има? Да не си се напила? Както знаеш, те поканих тази вечер, но ти ми каза, че не можеш да дойдеш — той отмести поглед. — Това ти ли си, Парменон? Отведи майка ми в покоите й. Явно е много напрегната — той пусна изумруда да увисне на верижката си и махна с ръка. — Сега тръгвайте.

Агрипина се оттегли. Опитах се да я хвана за ръката, но тя ме отблъсна. Зад затворената врата чух приглушен разговор и смях. Агрипина бавно се върна в стаята си. Освободи прислужниците си и прекара остатъка от нощта, крачейки напред-назад, докато планираше следващия си ход.

На другия ден Нерон добави и обида към болката, отвори складовете на двореца, където държаха бижута и скъпоценни камъни и избра от тях изящна диадема и медальон, които изпрати за подарък на майка си. Бях с Агрипина, когато те пристигнаха. Тя се опитваше да успокои гнева си, като диктуваше писма до управителите на именията й извън Рим. Когато прислужниците й поднесоха подаръците, тя ги изби от ръцете им.

— Кажете на сина ми — изсъска, — че всичко, което притежава, всъщност е мое! Той ми изпраща нещо, което вече ми принадлежи!

Опитах се да я вразумя, но тя беше обезумяла от гняв. Мислеше само за отслабващото си влияние над сина си и омразното присъствие на Актея. Тогава Нерон реши, че може да скъси още малко каишката и й каза, че предвид любовта му към Актея, може да се разведе с Октавия и да се ожени за новата си любима, да се откаже от императорската си титла и да се оттегли на Родос, където да живее като обикновен гражданин. Стрелите улучиха в целта: той отхвърляше Агрипина и всичко, за което бе полагала усилия.

Агрипина изпадна в мрачно настроение и отказа да ми каже какво планира. Следващият й сблъсък с Нерон по време на едно от несекващите му пиршества ме изпълни с ужас. Агрипина получи почетното място, макар че Нерон прекара повечето време, шепнейки на Актея и оказвайки й явно внимание. Всички гости забелязаха, че Агрипина пие по-бързо от обикновено, гледайки ядно към сина си — все едно очаквахме яростна буря да помрачи прекрасен летен ден. Нерон се обърна да напълни чашата на майка си, а тя я остави да падне на пода, където се разпръсна на хиляди парченца.

— Какво има, майко? — провлечено запита Нерон. Какво ти става?

Агрипина се изправи и се надвеси над мен.

— Забрави ли, синко? — Тя посочи към мястото, където Британик седеше с приятелите си. — Той вече не е дете — рязко отсече домина. — Той е истинският син на Клавдий, истинският наследник на трона тя повиши глас. — Тронът, който ти открадна с моя помощ — с помощта на майка си, която сега обиждаш. Цял Рим ще разбере за това! И нека армията избере!

Сцената беше абсурдна. След като Агрипина се оттегли, за първи път в живота си я задърпах през коридора към работната й стая, където тя застана като малко момиченце, очакващо наказанието си. Не можех да забравя лицето на Нерон на това пиршество, изпъкналите сини очи, женствените къдрици и нацупените устни.

— Домина! — извиках. — Ти подписа смъртните ни присъди заедно с тази на Британик. Ти предизвикваш сина си!

Агрипина не се разплака. Седна на един стол, стиснала полите на робата си, вперила поглед в стената. В този миг най-голямата й слабост излезе наяве: не ставаше дума за империята или за властта, нито за това кой управлява двора и армията; това беше майка, която искрено смяташе, че синът й публично я е отхвърлил. Тя беше превъзбудена и говореше, каквото й идваше на ум. Въздъхнах и коленичих пред нея.

— Домина, слушай! — казах настоятелно. — Толкова ли е лошо, ако синът ти абдикира и те вземе със себе си в Анций, за да живеете като обикновени граждани?