Пол Дохърти: Домина

Разбира се, Агерин измислил последната част, за да защити и Нерон, и себе си. Не би могъл да нахлуе и да изкрещи:

— Злополуката, която организира за онази кучка, майка ти, не успя и тя е в безопасност!

Нерон веднага го освободил. Щом Агерин излязъл, чудовището било обзето от паника. Крачело напред-назад, полумъртво от страх, после се хвърлило на лежанката.

— Богове! — извикал Нерон. — Майка ми е оцеляла. Ще въоръжи робите си, ще потърси защита от преторианците и ще поиска да говори пред сената. Какво да направя, за да се спася? — Обърнал се към Бур и Сенека. — Какво да направя! Помогнете ми!

Безценните му съветници само го гледали втренчено. Нерон бил прав: ако срещу нея се бе изправил който и да било друг, а не синът й, Агрипина щеше да тръгне към Рим, а преторианците щяха да се ядосат, че някой е посмял да нападне дъщерята на техния любим Германик. Сигурен съм, че Сенека и Бур са били ужасени от мисълта, че ако стане преврат, те ще паднат заедно с Нерон. Но колкото и да им се искало да му видят гърба, кой ли щял да бъде следващия император? Благодарение на Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, а и с малка помощ от Агрипина, нямаше наследници от рода на Клавдиите. Ами ако войските изберели Агрипина за императрица или й позволели да избере следващия император, а сенатът да го утвърди? Имало и други съображения: като войник Бур може и да е преценил, че нямат добри шансове. Сенека, макар и лицемер, беше известен философ — как би могъл да посъветва императора да убие „най-добрата от всички майки“?

Нерон хлипал на лежанката, после вдигнал мокрото си от сълзи лице.

— Бур, не можеш ли да наредиш на войниците си да я нападнат?

— Те няма да го направят — отвърнал преторианският трибун. — Обичат те, но обичат и майка ти. — Той махнал презрително към Аницет, който още миришел цветята. — Той започна това, нека той го довърши.

Когато Бур и Сенека се оттеглили, Аницет хвърлил гирляндата на пода, изправил се, протегнал се и казал лениво:

— Цезаре, легни си и спи спокойно. Аз ще се справя.

После повикал двама от помощниците си — Херкулес и Оберитий, както и малка група моряци. Те взели най-бързите коне от конюшнята и препуснали по брега към вилата на Агрипина.

Както казах, разбрах това по-късно. Откакто се бяхме спасили, слушах спомените на Агрипина и я молех да избяга. Но тя знаеше, че това е краят. Седеше до мангала и отпиваше от виното си. Когато новините за злополуката и оцеляването на Агрипина се разчуха, много хора се стекоха във вилата. Щом разкриеха, че не става дума за истинска злополука, те бързо изчезваха. Прислужниците и робите също се стопиха в нощта. Когато чу затихващите им стъпки, Агрипина ме погледна и се усмихна.

— Ти няма ли да си тръгнеш?

— Ще остана, домина.

— Той няма да ми навреди.

Затворих очи, изумен от глупостта й. Тя току-що се бе спасила на косъм от удавяне и само след няколко часа бе готова да го оневини.

— Да си спомним миналото, Парменон — продължи тя. Гледаше втренчено и замечтано, сякаш се бе върнала през годините, смееше се и се шегуваше с хората, които бяхме познавали. Клавдий и странните му едикти за пърденето на масата, ушите на Тиберий, Пасиен, прегърнал любимото си дърво. Още говореше, когато чух шум от галопиращи коне и викове от двора. Скочих на крака, грабнах меч и застанах между вратата и Агрипина. Следван от двамата си помощници, Аницет нахлу в стаята. И тримата явно бяха пили много преди да тръгнат от Бая, защото усещах винения им дъх. Агрипина се изправи и леко ме побутна встрани.

— Добър вечер или би трябвало да кажа „добро утро“. Ако сте дошли да ме посетите, можете да докладвате, че съм се възстановила. Но ако не ми мислите доброто и сте дошли като убийци, знам, че синът ми не е виновен — той никога не би наредил да убият майка му.

Тя замлъкна, дочула шума от пристигането на още конници навън. После ми кимна и аз излязох по празния коридор на малкия, настлан с плочи двор. В светлината на окачените по стените факли, забелязах да проблясват червенозлатисти къдрици: Нерон беше тук с германските си наемници. Знаех, че не е дошъл да спаси майка си. Той се приближи към мен, държейки малка чаша за вино.

— Добър вечер, Парменон.

Паднах на колене пред него и той ме потупа по главата.

— Скърбиш ли вече?

Знаех причината за посещението му, още, когато чух писъци от стаята. Нерон се отдръпна, когато скочих на крака и забързах по коридора. Вратата беше затворена, но аз я отворих с ритник. Аницет и двамата му помощници бяха бутнали Агрипина на малкото легло. Косата й се бе развързала и обграждаше лицето й. Тя погледна бързо към мен — това беше сбогуването й, лека усмивка, в която се съдържаше цялата й смелост и красотата в блестящите й очи. Един от помощниците, мисля, че беше Оберитий, я блъсна по-назад и преди да успея да се намеся, я удари по главата с тъпото на меча си. Херкулес извади камата си, но Агрипина, със стичаща се по лицето й кръв, се отдръпна към стената. Погледна зад тях, сякаш знаеше, че синът й е наблизо, скрит в сенките. Хвана робата си, разкъса я и изпъчи гърди.