Пол Дохърти - Домина

Усетих вкус на кръв. Вдигнах глава и се загледах във фигурата, която седеше на стола и си мърмореше нещо. Спомних си жестокото лице на Тиберий, безумните очи на Калигула и изкривената уста на Клавдий, която се отваряше и затваряше като уста на грозен шаран. Не ме интересуваше дали ще умра сега или ще ме отведат в Рим. Нямаше да призная нищо.

— Цезаре! — настоятелно повтори Аницет. — Очаквам заповедите ти.

Чух как столът изскърца по пода, когато Нерон стана и се приближи.

— Виж ти, виж ти — въздъхна той. Потупа ме по главата. — Какво правиш на пода, Парменон? Изправете го! Изправете го!

Вдигнаха ме на крака. Нерон доближи лицето си до моето, очите му бяха изпълнени с леност, устата му полуотворена. Чудовището ми се усмихваше.

— Какво мислиш за плана на Аницет? — прошепна той. — Хайде, Парменон, обясни му какво в него не е наред. Може да спечелиш живота си.

— Ако ме убиеш — Внезапно усетих, че умът ми е по-остър и ясен от всякога. Трябваше да живея, за да отмъстя. — Ако ме убиеш — повторих, — и отнесеш главата ми в Рим, хората ще се смеят, а сенатът ще ти се подиграва.

— Добре — промърмори Нерон и игриво ме щипна по носа.

Аницет се опита да възрази, но императорът вдигна ръка.

— Продължавай, Парменон — каза той. — Защо ще се смеят?

— Ще кажат, че явно не е бил кой знае какъв заговор. Една жена, живееща в изгнание, и прислужникът й. Едва ли ще успеете да ги заблудите, че това е главата на някой от царете на Партия или на командир на легион на Рейн.

— Много добре — Нерон поклати пръст пред лицето ми. — Виждаш ли, Парменон.

Успях да не се отдръпна, когато усетих пиянския му дъх.

— Ти си доста време в двора, нали? Бил си с Тиберий, чичо Клавдий, чичо Калигула, да не говорим за Сеян и Макрон. — Лицето му внезапно се разкриви. Ако ще говорим за заговор — изкрещя той на Аницет, — трябва да е сериозен! Богове! — Нерон драматично протегна ръка към небето. — Представяш ли си какво ще кажат? — Той имитира гласа на Нерон. — И помощникът в този заговор е бил Парменон? Кой е пък този, ще се питат всички.

Нерон се заразхожда напред-назад като актьор по сцената. Калигула си беше луд, но Нерон беше още по-смахнат. Беше си изградил собствен свят. За него всичко беше представление. Сигурен съм, че бе забравил за трупа на майка си, който още не беше изстинал.

— А ако те отведем в Рим? — Той отново застана пред мен.

— Няма да призная — отвърнах му. — Тигелин може да прави каквото иска с ушите, езика, топките или ходилата ми.

Нерон отметна глава и се изсмя:

— Именно! Разбра ли урока, Аницет? — Той се обърна и ме смушка в гърдите. — Какъв е той, Парменон?

— Говори колкото се може по-малко.

— Говори колкото се може по-малко — повтори замечтано Нерон. — Отвържете го — нареди той.

Аницет колебливо се съгласи. Нерон ме стисна за рамото и ме изведе на двора.

— Ще ти подаря живота, Парменон. Помниш ли онзи ден в градината преди много години, когато принесох птичката в жертва на Калигула? Ти не каза на майка ми, нали? Виждаш ли как ти се отплаща твоят император! — Той ме отблъсна и отстъпи назад. — А и ти си връзката с майка ми. Не мога да прережа напълно пъпната връв. Ще кажеш колкото се може по-малко, нали? — Усмихна се смутено. — Разбира се, защото и ти си като мен — той отново се приближи. — Бил си в публиката в началото на тази пиеса и искаш да видиш как ще свърши, нали?

Той се обърна и се отдалечи в мрака, бърборещ като дете. Можех да мисля само за мъртвата Агрипина.

— Погрижи се за нея, Парменон — каза Нерон, сякаш прочел мислите му. — Погрижи се за „най-добрата от всички майки“.

Той отиде до фонтана и отново изми ръцете си. После се върна, избърса ги в туниката ми, целуна ме по двете бузи като любим чичо и изчезна в тъмнината.

Във вилата настъпи тишина. Нерон, помощниците му, моряците и преторианците си бяха тръгнали, но аз знаех, че той е оставил шпиони да наблюдават какво ще направя. Вдигнах трупа на Агрипина нежно, както майка би прегърнала детето си. Въпреки ударите по главата и ужасната рана в корема, лицето й бе спокойно и сдържано, макар че крайниците й вече бяха изстинали и се вдървяваха. Боях се да не стане нещо по-лошо — чудовището да размисли и да се върне да вземе главата й. Нерон беше луд — онези, които са и зли, и луди нямат усещане за реалност. Те живеят в света на собствените си мечти и фантазии. Дали тъгувах? Разбира се! Изпитвах огромно, мъчително чувство за загуба. Моят свят си бе отишъл заедно с Агрипина. Погледнах лицето й, целунах полуотворените устни и я изнесох на двора. Оставих я върху мокрите плочки и се върнах в къщата, където се бяха появили отново някои от по-смелите прислужници и роби. С разширени очи и бледи измъчени лица, те се движеха като призраци, докато ми помагаха да съберем дърва. Взех любимата лежанка на Агрипина, покрита с пурпурна покривка, поръбена със златисто. Положих трупа върху нея и се вгледах в лицето й. Имах две монети с нейния образ, които поставих върху незрящите й очи. Сресах косата й, както й харесваше — да пада от двете страни на лицето, а не вдигната като на римска матрона. Сложих в ръката й диви цветя, каквито обичаше и събираше. Извадих от вилата всичките й любими украшения и някои от съдовете, които бе направила в пещта.