Пол Дохърти - Домина

Утринта настъпи и денят напредна. Седях до Нерон, гледах как месестото му лице се тресе от страх и потта му се смесва със сълзи. Бог ми е свидетел, не му съчувствах. Той непрестанно повтаряше, че тъй като е толкова велик артист, хората ще му простят и ще му позволят да се оттегли и да прекара живота си в съчиняване на поезия и пеене. Но тези надежди скоро бяха разбити. Пристигна пратеник от Рим, който донесе новината, че Нерон е бил осъден на смърт. Щяха да го съблекат, да го вържат и да го пребият до смърт. Императорът веднага грабна ножовете, които носеше. Прободе врата и гърдите си, но му липсваше смелост да ги забие докрай. Помоли Спор да се самоубие първи, за да му покаже как да умре и когато този женствен изрод му отказа, Нерон го би, докато създанието не побягна в ужас. Нерон непрестанно се разхождаше из избата и мърмореше:

— Не е подобаващо. Нероне, стегни се! Стегни се! После се обърна към нас.

— Донесете храна и вода — помоли ни. — Подгответе погребението ми.

Все още се заблуждаваше, че участва в пиеса, че играе роля. Но събитията бяха ускорени от шума на пристигащи конници отвън, викове, подрънкване на сбруя и дрънчене на оръжие. Нерон се сви в един ъгъл и допря един от ножовете до гърлото си.

— Помогни ми! — изграчи той. Пропълзях към него, ръката му трепереше.

— Верни Парменон — прошепна той, — защо остана с мен?

— Защото майка ти ме помоли.

Очите му се разшириха, отвори уста да изкрещи, защото останалите побягнаха към вратата. Хванах китката му и забих ножа в гърлото му. Острието влезе надълбоко. Когато кръвта бликна от раната и от устата му, той се приведе и се закашля така, че очите му изскочиха. Чувах виковете на идващите преторианци. Нерон протегна ръка към мен, гърчейки се.

— Какъв… — промълви той.

— Какво? — попитах.

— Какъв велик артист умира.

— Да, Нероне, и какво чудовище! — отвърнах му.

Очите му вече застиваха в смъртта, докато Феон и останалите удържаха войниците. Измъкнах се по тесен тунел, който водеше до стара изба за вино, чийто покрив отдавна липсваше. Покатерих се по стените и отдалеч видях войниците, струпани около конете си. Крих се известно време, после избягах. Последният от великия род на Клавдиите бе умрял като плъх в мръсната изба.

Оставих останалите свидетели на смъртта му като секретаря му да си припишат почестите, че са го убедили да умре и по този начин са спестили на Рим и сената унизителния процес. Месеци наред не се доближих до Рим, наблюдавах как пълководците се бият за империята. Галба, Отон, Вителий — всички царуваха за кратко, преди да последват Нерон в смъртта, оставяйки империята на онази хитра стара лисица Веспасиан и двамата му любими синове Тит и Домиций. Сцената беше опразнена. Тиберий, Клавдий, Агрипина, Нерон и всичките им хрантутници бяха ответи от вятъра на времето като листа през есента — изсъхнали и мъртви — и от тях бе останала само вихрушка от спомени. Купих си малко стопанство недалеч от Мизен, за да бъда близо до гроба на домина. Издигнах й хубава надгробна плоча, носех й цветя. Ожених се за местно момиче, което бе мило и добро и се интересуваше повече от сезоните, почвата и морето, отколкото от яростния стремеж към власт. Тя стана последователка на Христос и се опита да убеди и мен, но аз отказах. Една нощ тя се сгуши в мен и ми каза на ухото:

— Благословията на Христос ще те пази от демоните на подземния свят.

За първи път от години отметнах глава и изревах от смях. Демони! Да се боя от демони! Защо? Бях живял сред тях през целия си живот!

Светоний, Тацит и други римски автори дават подробни описания на кървавата и насилствена политика на римската империя през първото столетие от нашата ера. Естествено, те са пристрастни. Копнеели са за легендарната златна ера на Републиката, когато управлявали достойни хора, мислещи за общото благо. Въпреки това сложната и изпълнена с насилие политика на империята няма нужда от разкрасяване. Съперниците се биели до смърт и когато падали, винаги повличали и други със себе си. Задачата на Агрипина е била още по-трудна, защото като жена трябвало да атакува бързо и безмилостно, разчитайки повече на ума си, отколкото на силата на оръжието. Хемингуей твърди, че най-силното оръжие е смелостта: Агрипина, дъщерята на Германик, със сигурност е притежавала тази добродетел. Тя наистина е била „Mulier fortis et audax“ смела и дръзновена жена. Издигнала се е до върховната власт на римската империя и я е изгубила заради любовта към сина си Нерон.