Пол Дохърти - Вечната маска на смъртта

— И все пак Поругателя се е върнал? — попита Муран.

— Върнал ли се е? — Макрин бавно вдигна поглед. — Наистина ли?

— Две убийства — каза Муран. — „Щерките на Изида“ трябва да са обезумели от ужас.

— Нищо не знам за това — неясно произнесе Макрин.

— Трябва да те разпитам по този въпрос, трибуне, както и стражите, които са патрулирали в Целийския квартал; може би утре около третия час 39 39 Приблизително около 9 ч. сутринта. В Рим денят започвал от един слънчев изгрев и свършвал на другия, като настъпването на мрака го деляло на две части. — Б.пр. в казармите?

Макрин взе бокала си с вино.

— Утре около третия час! — настоя Муран.

— А пътуването ви до Византион? — Клавдия реши да смени насоката на разговора.

— Августата трябва да ти е разказала — рязко отвърна Нарс. — Трябваше да огледаме укрепленията на града, една рутинна задача.

— Всички вие ли? — бързо попита Клавдия.

Нарс погледна встрани. Клавдия изпита тръпка на предчувствие, същото, което изпитваше, когато беше член на актьорска трупа и обикаляше пътищата на Италия от Равена на север до Тарент на юг. Когато даваха някоя пиеса, била тя от Теренций или Апулей, определени действия бяха особено важни за интригата. Така беше и тук: подозрение, че пътуването до Византион не е било само начинание за оглед на укрепленията.

— Случи ли се нещо по време на пътуването ви? — попита Клавдия.

— Трябва ли да се е случило? — запита на свой ред Нарс. — Отидохме, видяхме, проверихме, писахме, после се върнахме.

— И бяхте настанени тук, в двореца?

— За да довършим доклада. Отсъствахме почти четиринайсет дена. Трябваше да направим някои заключения, да дадем препоръки — подсмръкна Нарс. — И това е всичко.

— Но Атий се върна променен — обясни Макрин. — Пристигнахме обратно в Рим след около две седмици. Атий не се присъедини към нас. Твърдеше, че не се чувства добре; обадила се някаква заразна болест, която бил прихванал по време на другите си пътувания.

— Зараза ли? — прекъсна го Клавдия. — Затова ли се криел в онова укрепено помещение във вилата си?

— Болен ли е бил или изплашен? Посетихте ли го? — намеси се Муран.

— В следобеда на неговата…

— На неговото убийство! — поправи го Клавдия. — Вашият колега и приятел е бил жестоко убит.

— Решихме да го посетим — продължи Нарс, — за да разберем за какво става въпрос…

— И?

— Атий ни посрещна в градината на вилата си. Беше мълчалив и вглъбен в себе си. Запитахме го за здравето му. Говорихме за пътуването до Византион. — Нарс направи гримаса: — Нищо особено, после той се оттегли, като каза, че скоро щял да се присъедини към нас.

— Изплашен ли беше?

— Във Византион — не, нито по пътя обратно, но в този последен ден… — обади се Филип, като внимателно подбираше думите си. — Този ден изглеждаше дълбоко потиснат, вглъбен, напрегнат…

— Значи се е криел от нещо или от някого?

— Може би, но от кого? — сви рамене Филип. — Аз не знам.

— Атий знаеше ли за подозренията, че той е Поругателя?

— Да — отвърна Нарс, — но това съвсем не го безпокоеше, поне в началото.

— Разбира се — пое си дъх Клавдия, — той беше любимецът на император Максенций, унищожителят на християнските светилища, онзи храбър наемен побойник от кривите улички.

— Имаше си качества! — промърмори Фронтин.

Клавдия се изправи:

— Оставям ви да си допиете виното, но пак ще ви посетя! — Тя хвърли бърз поглед към Гавин, сякаш търсеше нещо зад пейката, но видя само навит плащ и чифт походни обувки.

Двамата с Муран се сбогуваха и напуснаха закритата градина. Минаха през коридорите с колонади. Блещукащи в нишите лампи осветяваха редица картини и фрески, възхваляващи подвизите на Ромул и Рем 40 40 Легендарните братя-близнаци, които основали Рим. — Б.пр. .

— Мълчалива си, мъничка моя…

— Да, малката е мълчалива! — Клавдия спря в светлината на един фенер. — Муране, аз съм изморена, гладна и жадна. Бях оскърбена, излъгана, подиграна, надсмяха ми се…

Муран понечи да се обърне, сякаш се канеше да се върне, за да накаже виновните.

— Не, не! — сграбчи го за рамото Клавдия. — Слава на боговете, това не ти е арената!

Двамата завиха зад ъгъла и се отправиха към една странична врата. Закрепени в процепи факли къпеха в златиста светлина плочите. В сенките стояха императорските гвардейци в богато украсени брони и шлемове с пера. Зад тях клечаха групи германски и самартийски наемници. Красиво място, помисли си Клавдия, но също така белязано и от страх, и от внезапна смърт. Под краката им се простираше лабиринт от тесни проходи, ниши и клетки, обител на враговете на Константин. Някъде в тъмнината изцвили кон, копитата му удряха по земята, скърцането на кожа придружаваше този шум, после в тъмнината проблесна светлина на факла. Вестоносец, помисли си Клавдия, който носи запечатана пратка до някой гарнизон или пристанище, или заповедите на августейшите в града. Тя и Муран стигнаха до портата, където ги очакваха скупчени тъмни силуети на войници. Клавдия развърза торбичката на колана си и извади от там малък свитък с могъщите думи: „Приносителят на настоящето се радва на цялата милост на Августата.“