Пол Дохърти - Вечната маска на смъртта

Беше душна, гореща римска вечер. Въздухът беше натежал от миризми. Пот покриваше лицата на хората, ръцете им все по-често пропъждаха мухите и други насекоми, жужащи над купищата мръсен боклук, разпръснат наоколо. Оковани роби, предназначени за пазара, с натрити с прах от креда боси крака, за да се види, че са нови, преминаваха бързо, влачейки веригите си. Позлатените блестящи столове-носилки на богаташите си проправяха път между каруците, товарните коне и мулетата. През прозорците се чуваха викове и писъци на деца. Кучета и котки се биеха за сочни късове месо, хвърлени на улицата. Избягала маймуна бръщолевеше нещо, седнала на един перваз. Група гладиатори и съпровождащите ги гримирани, парфюмирани дами се присъединиха с крясъци и викове към тълпата, която се опитваше да примами маймуната долу.

Гавин и Филип не обръщаха внимание на цялата тази шумотевица. Те прекосиха Тибър по един тесен мост; под тях премигваха светлинките на лодки, баржи и ладии. Двамата бяха тласкани и блъскани сред морето от лица в светлината на пропукващи факли, прикрепени към железни поставки. Въздухът вонеше на сушена риба, на мокро дърво и на тинята и калта от бреговете на реката. На другата страна на моста бяха наредени още сергии. Гавин и Филип спряха само пред една от тях, за да купят длета и дървени чукове с дълги дръжки, после бързо тръгнаха към тъмнеещите скатове на Ватиканския хълм. Паметници се издигаха тук-там към нощното небе: прекрасни обелиски, които император Калигула бе донесъл от Египет, виждаха се корнизите на стар дворец и тъмната маса на различни имперски постройки. Решени да изпълнят задачата си, двамата търсачи загърбиха трескавия шум и се вмъкнаха в тесните улички, водещи към ватиканското гробище, нездравословно, мрачно място, истински развъдник на змии и други гадини, тук растеше и най-горчивото грозде в Рим. Единствените истински предимства на Ватикана беше глината, с която се снабдяваха оттук грънчарите, както и градините, които бившите императори се бяха опитали да разработят.

Гавин и Филип минаха край светилището на двама древни богове на плодородието и поеха нагоре по мрачния скат на Ватиканския хълм, на който се намираха старите гробища на Рим. Те бяха поразителна противоположност на шумотевицата и блъсканицата в града — самотно, зловещо място, където клоните на кипарисовите дървета тъмнееха, открояващи се на фона на вечерното небе. Място на призрачна тишина, нарушавана единствено от пронизителните крясъци на нощните птици и смразяващото кръвта дращене изпод земята. Хранилище на забравени спомени и потънали в праха на миналото дни, с рушащи се гробове и гробници, обител на прилепи, лисици и диви котки. Наред с това ватиканското гробище беше и място за срещи на вещици и магьосници, които палеха огньове навътре сред преплетените храсталаци и принасяха призрачни жертви на духовете на нощта.

Но Гавин и Филип бяха опитни войници. Бяха воювали в изгарящите пясъци на Африка, както и по замръзналите, обрасли с тръстика брегове на Рейн, и се страхуваха единствено от живите. Независимо от това, тъй като бяха добре въоръжени, те нямаха търпение да намерят не просто костите на един мъртъв евреин, а едно светилище, което щеше да им донесе богатство и благоразположението на Цезаря. Те навлязоха дълбоко в гробището, преповтаряйки си всички сведения, които бяха запаметили. Накрая намериха гробницата, която търсеха, край горичка терпентинови дървета. Тя имаше формата на ковчег с плосък покрив — паметник на отдавна починал трибун. Филип свали торбата, която носеше, и извади наръч факли и прахан. Произведоха искри и скоро двете факли лумнаха в студения нощен въздух. Гавин ги държеше, докато Филип с все сила натисна напомнящия маса капак на гробницата. Плочата леко се извъртя. Гавин усети, че го пробожда някакво подозрение и наведе факлата си.

— Ръбовете са чисти и по тях няма мъх! — прошепна той. — Някой е бил тук неотдавна…

— Навярно някое християнско дрънкало, някой от свещениците им — изръмжа Филип и влезе в празната гробница, като подкани Гавин да доближи факлите.

Подът на гробницата беше покрит със суха орлова папрат. Филип я отмести встрани, без да обръща внимание на убожданията по ръцете и раменете си, докато накрая напипа големия железен пръстен в дървената преградна врата в другия край. Той изръмжа, ритна останалата част от папратта и натисна силно. Наведен над ръба, Гавин го наблюдаваше. У него още веднъж се прокрадваха подозрения и той остана нащрек. Преградната врата поддаде лесно. Той се огледа наоколо; дълбокият мрак сякаш се сгъстяваше. Дали сред терпентиновите дървета някой не ги наблюдаваше? Не бродеха ли призраци тук? Дали духовете на мрака не пазеха това свещено място? Той едва не изкрещя, когато от мрака излетя бухал, размахвайки криле, и започна да кръжи над него като привидение.