Пол Дохърти - Вечната маска на смъртта

Макрин се държеше по-различно от другите, беше по-вежлив. Бившият трибун на нощната стража беше среден на ръст, набит, с оплешивяваща глава и тъжно изражение, с хлътнали, гъсто обрасли страни. Жълтеникавото му лице бе обезобразено от белега, пресичащ дясната му буза, спомен, както той обясняваше, от един наемен убиец. Макрин не носеше скъпоценности, беше облечен в ленена военна туника, препасана с колан, а не с връв. Единствен той плесна дланта си с дланта на Клавдия в знак на поздрав и веднага я попита дали знае поемата на Хораций „Ода за Лалагия“. При отговора й, че не я знае, той настоя да цитира първите няколко стиха. Другите се усмихваха насила. Те очевидно гледаха на Макрин като на свой охранител, и се опитваха да го държат настрана, както държаха настрана и Клавдия. Когато тя за пръв път се присъедини към тях, те заговориха на странния жаргон, смесица от различни езици, на който се говореше във военните лагери, и така преднамерено изключиха Клавдия и Муран от разговора си.

Фронтин, освобожденецът на Атий, пристигна късно. Беше нисък, доста пълен, главата и лицето му бяха гладко обръснати. Имаше приятни черти, смеещи се очи, дебелите му бузи бяха издути от гроздето, с което бе натъпкал устата си. Като дишаше тежко, той се извини, че е закъснял, промъкна се към края на една пейка и късогледо се взря в Клавдия. Тя бързо му смигна и се върна към заниманията си — да проучва останалите. Те знаеха, че служи при императрицата и че знае всичко за миналото им.

Тъй или иначе, бяха принудени да я приемат и изпитаха известно облекчение, когато Клавдия призна, че не е християнка. После умело ги въвлече в разговор. Като всички ветерани, те се гордееха с постиженията си и с удоволствие говореха за своето минало. Вярно, признаха те, бяха служили при Максенций и да, тогава бяха тършували из Рим да открият скритите места на християните, техните светилища и гробове, но това бяха вършили и много други, които сега също служеха на августейшите. Цитираха класическата защита, която бе толкова любима на изправените пред съда: действали са единствено по заповед и ако не са го направили, други са щели да изпълнят задачата още по-безжалостно. Под блестящото, осветено от звездите небе, в натежалия и топъл от градинските аромати въздух те станаха по-словоохотливи, когато Клавдия кимна разбиращо на техните оплаквания и извинения.

— Търсили сте гроба на галилееца Петър, нали? — внезапно попита тя.

— Разбира се! — бързо отвърна техният самопровъзгласил се водач Нарс. — Но християните го криеха добре. Ние знаем, че гробът, където той лежи, е някъде в околностите на Ватиканския хълм, но, господарке — ласкателното обръщение се изплъзна от езика му, — тази част от Рим е блатиста, тя представлява истински лабиринт от стари гробове и пещери.

— Срещали ли сте някога дякона Валентиниан?

— Не! — Нарс завъртя отрицателно глава. — Разбира се, чували сме името му, но, господарке, ние сме търсачи на мъртви, не на живи хора.

— Откъде знаете, че е жив?

Нарс само сви рамене и отпи от чашата си.

— Нашата задача — заговори с леко дрезгав глас Север, — беше съвсем ясна. Ние трябваше да издирваме християнски светилища и гробове. Открихме някои гробове, някои не открихме. Докладите още съществуват.

— Изпълнявахме заповеди! — изръмжа Филип.

— Както и сега! — добави Гавин.

Клавдия долови лек акцент.

— От коя провинция си?

— От Илирия…

— А Атий?

Нарс подсмръкна.

— О, някъде от север.

— Той намери ли гроба на галилееца?

— Може и да го е намерил, но дори и да е така, никога не ни го е казвал — заядливо отвърна Нарс.

— Атий беше добър господар, но много потаен! — Фронтин засия като луна. Той взе делвата с вино и щедро напълни чашата си. Вдигна я, поздрави Клавдия и сръбна шумно, като примляскваше и не обръщаше внимание на презрителните погледи на останалите. — Много добър господар. Плащаше ми добре и никога не ме е удрял. Имах млада робиня, собствена малка стаичка…

— Дълго ли служи на Атий? — попита Клавдия.

— О, откакто се помня. Той и аз винаги сме били заедно.

— Споменавал ли е някога за гроба на галилееца?

— Да, често проклинаше съдбата, че все не успява да се добере до него. Сред християните мястото очевидно беше известно само на малцина, а и те много трудно можеха да се намерят.

— А Валентиниан?

Фронтин само отново завъртя глава.

— А ковчежето „Ихтус“?

— Кълна се в Аполон, докато не убиха Атий, аз не знаех, че ковчежето е толкова важно. Господарят го държеше заключено, ключа носеше на здрава връв около врата си, пък и това не беше моя работа…