Пол Дохърти - Песента на гладиатора

— Ти каза, че съм шпионка, вестоносецът на императрицата, затова нека да й занеса вест от вас.

— Каква вест?

— Къде бяхте, когато Дионисий беше убит?

— Бяхме събрани на съвет! — избухна Атанасий — Обменяхме идеи. Не можеш да припишеш това убийство на нас!

Клавдия ядосано погледна тези философи, толкова страстно убедени в своята правота. Атанасий отвърна на погледа й, но се извърна, когато приближи Юстин. Той се държеше като професионален оплаквач.

— Дори в смъртта — занарежда той — те няма да ни оставят на спокойствие!

Атанасий веднага запита какво иска да каже с това „те“ и възникна спор. Отегчената Клавдия си тръгна. Пламъците утихваха, едната стена напълно се беше наклонила и всичко, което можеше да се види, бяха няколко овъглени греди. Тя приседна на тревата и откъсна някакво диво цвете. Беше сигурна, че пожарът е предизвикан нарочно и със сигурност бе подпален от същия човек, който беше убил Дионисий. Мотивът би могъл да бъде поругаване трупът на мъртвия, въпреки, че Клавдия не бе съвсем сигурна в това. Един палеж изисква време да се планира и излага подпалвача на риск. Спомни си каква тревога се вдигна, когато заедно с Гай тичаха насам. Когато пристигнаха, пожарът вече не можеше да се овладее, въпреки че сигурно беше започнал, когато двамата седяха край фонтана. Вътрешността на помещението трябва да е била напоена с мазнина и да са хвърлили горяща главня, но защо?

Тя си изправи и се озърна. Зяпачите се оттегляха. Забеляза Гай да говори с един от войниците си край входа на двореца. Отиде при тях и изчака Гай да я съзре. Гай се извини и тръгна към нея.

— Клавдия, трябваше да си легнеш! През деня имаше достатъчно вълнения — размаха ръка, за да пропъди облак дим. — Палеж, без никакво съмнение.

— Тук има ли някакви стражи? — запита Клавдия.

— Да, при далечната стена, но аз не мислех, че двата трупа трябва да се охраняват. Един слуга подушил дима и изтърчал навън. Тогава пламъците вече излизали през вратата и той вдигнал тревога.

— Защо са били изгорени двата трупа? — продължи да се пита Клавдия.

Гай направи гримаса.

— Кога отнесохте трупа на Дионисий в „Печалният дом“? — настояваше Клавдия. — Кога точно стана това?

Гай крадешком погледна към хората си и сложи пръст на устните си.

— Аз открих трупа — започна бавно той. — Бях с патрула. По-скоро бяхме излезли като на разходка, не за нещо друго. Повикаха императрицата и придворния лекар на вилата, бъбрив старец със сълзящи очи — Гай се засмя. — Спомням си го, защото ме разсмя. Той много внимателно огледа трупа, а после заяви: „Да, твое величество, този човек е мъртъв.“ Дори Елена се засмя. Един от хората ми се опита да пререже въжетата, но между китката на мъртвеца и колчето имаше съвсем малко място и ние извадихме колчетата. Донесоха носилка и натовариха трупа на нея.

— С въжетата и колчетата около китките и глезените?

— Да, да, сигурен съм! Отнесоха го в „Печалният дом“. Покрай стените има плочи и мястото вонеше заради стария просяк, намерен по-рано тази сутрин. Както и да е, сложихме Дионисий на една плоча и го оставихме.

— А после какво се случи?

— Щях да огледам трупа, но трябваше да изчакам, докато изпратят роб да го съблече и да го измие.

— Но какво стана с дрехите на Дионисий, с въжетата и колчетата?

— Навярно са останали в „Печалният дом“ — отвърна Гай, — освен ако робът не ги е отнесъл на бунището. Защо?

Той впери поглед в Клавдия.

— Ако е било палеж — заяви Клавдия — човекът, който го е започнал, навярно е искал да скрие нещо. Питам се, какво ли? Но ти имаш право — тя погледна към небето. — Трябва да е около полунощ.

Благодари на Гай и се върна в двореца, като спря на едно място, за да се възхити на бюста на бащата на императора. От една стая се показаха Руфин и Крис, които тихичко разговаряха. Двамата замълчаха, когато видяха Клавдия. Крис враждебно я изгледа. Негодуваше срещу присъствието й и влиянието й върху императрицата. Руфин се опита да се засмее, но се извърна, щракна с пръсти и чевръсто тръгна към нея.

— Клавдия, знаех си, че има нещо, което исках да те попитам. Как е Муран?

— Малко объркан — заяви Клавдия, — но готов пак да се бие.

— Знам, знам! — банкерът почеса оредяващата си посребрена коса и мършавото му лице се свъси и напрегна.

— Надявам се, че това няма да се случи отново — обади се Крис. — Руфин ми е свидетел, много заложих на приятеля ти; мислехме, че поне ще си върнем парите.

— Толкова ли вярваше на Муран?