Пол Дохърти - Песента на гладиатора

— Познавам Спицерий — отвърна Крис и се примъкна по-близо като заговорник. — Пие вино и прекарва много време с прекрасната Агрипина. Говорят, че започва да става по-бавен. Всъщност, направих два залога: първият, че Муран ще победи, и вторият, че за един час ще има убит. Цял Рим говори само затова. Спечели ли Муран? Спицерий загуби ли? Ще върнат ли парите?

— И какво си решил? — Клавдия се опита да говори спокойно.

— Ами, както знаеш — язвително се засмя Руфин, — след седмица ще се състоят специални игри в чест на рождения ден на императора. Ако всичко е наред, Муран и Спицерий отново ще се срещнат. Залаганията ще продължат.

Руфин пожела лека нощ на Клавдия, Крис й направи мръсен знак с пръсти и двамата пак тръгнаха по коридора.

Клавдия реши да обходи двореца. Физически се чувстваше изморена, но умът й трескаво работеше. Озова се край градината с перистила и попита стража къде е избата. Той я насочи и Клавдия първо влезе в кухните, откъдето зае фенер от един сънен готвач.

— Недей да вървиш много бързо — предупреди я той. — Нека фитилът първо добре се разпали.

Клавдия седна на една скамейка отвън и изчака пламъкът във фенера да се разгори, преди да го вдигне и да намери пътя към подземието. Сега никой не пазеше пред вратата и резето беше свалено. Тя предпазливо слезе по стълбите. Вратата долу зееше отворена и Клавдия влезе вътре. Тръгна бавно като опипваше пода на всяка стъпка. Подът беше от твърдо изпечени тухли, по варосаните стени имаше пукнатини и цепки, от време на време зейваше истинска дупка, но нямаше отвор или знак, че съществува и друг вход. Таванът също на вид беше устойчив и сигурен с тежките си греди, а замазката между тях изглеждаше здрава.

Клавдия изглеждаше удовлетворена, отиде до големия пясъчен кръг и седна на един от столовете, загледана във веригата. Отбеляза колко добре са излети отделните звена, и дългия и добре заострен край на куката. Затвори очи. Как е могла да стане кражбата? Гай е спял в градината. Вратата към помещението се е заключвала с два отделни ключа и е била охранявана от личните наемници на императрицата. Тимотей и Бур са я отключили. Домоуправителят й обясни как три пъти дневно проверявал подземието, за да е сигурен, че всичко е наред, въпреки че, призна той, искал и да се поклони на такава свята реликва. Клавдия отвори очи пак погледна през рамо към вратата.

— Значи, влязъл си, Тимотей — прошепна тя, — дошъл си до края на кръга, огледал си веригата и си забелязал, че мечът го няма?

Клавдия можеш да разбере потреса на Тимотей, съвсем не беше чудно, че е припаднал! Изчезването на меча, да не говорим за гнева на императрицата, можеха да смутят и най-силния човек. Тя се загледа в поръсения със златист прах пясък; сега повърхността му беше нарушена от дошлите после да претърсят избата.

— Клавдия! Клавдия!

Обърна се и ужасена отвори уста. На прага стоеше загърната в наметка фигура. С трепереща ръка Клавдия вдигна фенера.

— Кой е? — попита тя. Фигурата остана безмълвна.

Протегнала пред себе си фенера, Клавдия стана. Почти беше прекосила помещението, когато разбра, че този човек, който и да бе той, криеше не само тялото си под черната наметка, но и лицето си под ужасяващата маска на сатир. Устата на Клавдия пресъхна. Тя едва не изтърва фенера, когато фигурата бавно се раздвижи, влезе в стаята и затръшна вратата. Клавдия отстъпи назад.

— Кой си ти? — настоятелно запита тя. Опита се да си припомни гласа, но той можеше да принадлежи на всекиго. В светлината на фенера маската изглеждаше отвратително. Забеляза дългата кама, която маскираният носеше. Клавдия продължи да отстъпва и отчаяно се опитваше да си припомни дали не е видяла в избата нещо, което би могло да й послужи да се защити. Кракът й се натъкна на един от столовете, тя го грабна и се върна в пясъчния кръг. Бе направила грешка! Пясъкът беше много мек и дълбок, и краката й веднага потънаха до глезените, така че не можеше да отстъпи. Фигурата бавно тръгна напред, като внимателно премерваше всяка своя стъпка. Клавдия се хвърли напред, опита да се измъкне от пясъка, запокити стола по нападателя си и почти го улучи. Сетне се върна край пясъчния кръг и започна да крещи, и да вика за помощ, като хвърляше един след друг останалите столове в опитите си да спре тази кошмарна, мълчалива, заплашителна фигура.

Накрая в отчаянието си Клавдия хвърли към него фенера Той се разби в краката на нападателя, от вътрешността му избухна пламък и по някаква щастлива случайност обхвана края на наметката му. Почти изпаднала в истерия от страх, Клавдия започна да мънка някаква молитва, докато пламъкът обхващаше сухата наметка, и противникът й бързо отстъпи, опитвайки се да освободи от наметката отвори вратата на избата и побягна Клавдия веднага се втурна през полуотворената врата но не откри никакъв знак, нищо, освен падналата на стълбите наметка. Тя я вдигна. Наметката беше износена, зацапана и вонеше. Пламъците угаснаха и само някои замиращи искри осветяваха овъглените й краища. Клавдия ги стъпка, върна се в избата и внимателно пристъпи сред падналите столове. Фенерът се беше разбил, пламъкът бе загаснал. Клавдия прокле глупостта си. Първо, не трябваше да идва тук; навярно беше още по-глупаво, че се върна. Втурна се към вратата, затръшна я и побягна нагоре по стълбите.