Пол Дохърти - Песента на гладиатора

— И каква е същината на спора?

— Същината ли, Клавдия? Всъщност става дума за истината за нашата вяра! Кой е Бог? Как действа Бог?

— Аз не съм философ и определено не съм християнка.

— Не, ти си нещо по-добро — отвърна Силвестър. — Ти си почтена жена, със здрав разум и твърде остроумна. Ето в какво вярваме ние, Клавдия. Нашият Господ е троичният Бог, три лица в едно. Отец, чистият дух, вижда своя образ; този образ е Синът, вечният и истинския, като Отца, но не Отец. Защото през цяла вечност Отец винаги е съществувал със Своя образ. Той обича този образ и съществуващата между тях любов е Духът. Три лица, но един Бог. Нашата вяра учи, че Синът се е въплътил, Иисус Христос, Бог, и човек все пак, ограничен, но безкраен въпреки това. А арианите проповядват една различна вяра, която ще унищожи Троицата и ще сведе Христос до някакъв възхваляван ангел.

— Сетне?

— Арианите не трябва да победят в дебата. Аз ще те придружа до вила Пулхра, Клавдия, за да убедя императрицата да ни даде подкрепата си. Искам арианската ерес да бъде унищожена и единението ни да пребъде.

— Какво ще стане, ако те се съпротивяват?

Силвестър потърка страните си с ръка:

— Може да се наложи да използваме по-убедителни методи. Заболелият член трябва да се отсече.

— Искаш да кажеш, че ще ги убиете ли? Вие, християните, които се обичате един друг?

— Ереста в нашата църква е като предателството в държавата.

— А обичта Христова? — подигра се Клавдия.

— Нека Христос ги обича — язвително отговори Силвестър. — Църквата трябва да оцелее, но това е само половината от проблема — той замълча, за да събере мислите си. — От друга страна, ние имаме хора като домоуправителят Тимотей, който е ортодоксален до фанатизъм. Той не обича дебатите, мисли, че на арианите трябва се затвори устата или да млъкнат завинаги. На другата страна са онези като Крис, агент и главен дворцов управител на Константин, роден и отгледан езичник. Него го радват деленията между християните, той ще направи дебата нелеп, ще се опита да представи всички ни като размирници.

— Но там ще бъде представител на вашия епископ, единственият, който може да защити истинното учение, нали?

— О, да! — остро се изсмя Силвестър — Който може да причини повече вреда, отколкото да стори добро. Атанасий има избухлив нрав, той е истински пожар.

— Мислиш ли, че някой от онези философи може да е откраднал меча? Били ли са там, когато реликвата е изчезнала?

— Възможно е. Може да са сметнали, че е нещо, свещено за християните, което не бива да се показва от езичниците? Може и други да са го откраднали — офицери, чиновници… Крис идваше и заминаваше от вилата; нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от възможността да всее смут сред християните. Или пък — Силвестър дълбоко си пое дъх, — може да е бил някой обикновен крадец, привлечен от ръкохватката от слонова кост или искрящия рубин. Но това не е важно, Клавдия! — Силвестър посочи наоколо. — Какво ни е грижа за гробове, реликви, философски спорове? Църквата излиза от катакомбите, тя трябва да остане силна. В този отрязък от време нас ни понасят, но не ни приемат. Един ден ще ни приемат. Ние ще бъдем империята. Можеш ли да си го представиш, Клавдия? — прошепна той. — Църква и държава, които действат като едно — Божият град? — Гласът му затихна и той седна, унесен в мечтите си за империята, преди да се сети къде се намира. — Научавам, че приятелят ти Муран е в затруднено положение?

— Муран винаги е в затруднено положение — Клавдия се изправи, взе наметката и тоягата си. — Значи, пак ще се срещнем във вила Пулхра?

— Сега тръгвам за там — усмихна й се Силвестър. — Ще стигна за час и ще видя какви беди замислят.

— Беди ли?

— Просто имам такова чувство… — Силвестър стана и посочи един от тунелите. — Ще тръгна по друг път. Безопасен път! И, Клавдия…

Тя се обърна:

— Да, магистре?

— Когато се запозна с Муран — Силвестър тръгна с отмерени крачки, — случайно ли беше или преднамерено? Той търсил ли те е, или ти него? — Вдигна ръка в знака на мира. — Помисли си за това.

И Клавдия си помисли, докато бързаше със зачервено лице по тунела, вдигнала фенера нагоре, в светлото петно, което се движеше край нея. Думите на Силвестър я объркаха. Намираше се в царството на смъртта; зад тези варосани стени лежаха останките на хора, умрели насилствено. Почти неосъзнато нощните й кошмари се върнаха, привиждаше й се как тича из такива тунели, преследвана от насилника с червения бокал, татуиран върху китката. Можеше да го чуе как диша, а някъде в далечината Феликс също бягаше, малките му крачета се движеха бързо. Искаше да го стигне, но от стените се подаваха ръце, които я сграбчваха. Клавдия спря на един ъгъл.