Пол Дохърти - Песента на гладиатора

Накрая чу звук, трополене, знак, че Силвестър наближава. Тя сви длани до устата си, остро изсвири, после изчака трите изсвирвания в отговор. Сетне облекчено въздъхна: Силвестър беше тук. От тунелите се показа някаква сянка и из мрака се появи среброкосият свещеник, мършавото му, уморено лице се сбръчка в усмивка. Те размениха целувката на мира 26 26 Обичайна целувка, която християните разменяли при среща — (Бел.прев.) .

Силвестър седна до Клавдия, разгъна една кърпа, двамата заедно хапнаха от хляба и смокините, които той носеше, и отпиха вино от малкото шише.

— Защо се срещаме тук? — запита Клавдия между хапките. — Опасността отмина.

— Опасността никога не отминава, Клавдия, винаги има опасност. Нас, християните, ни търпят, но не ни одобряват, едва сме започнали да вървим по пътя — Силвестър си взе парче сирене и го разтроши в ръка. — И за теб има опасност, Клавдия. Ти шпионираш за епископа на Рим, но шпионираш и за императрицата.

— Никога, никога няма да предам когото и да било от вас.

— Може един ден да се наложи. Човек трябва да направи своя избор, да стигне до кръстопътища. Баща ти щеше да одобри онова, което правиш.

— Баща ми е мъртъв.

— Беше един от нас.

— Той със сигурност щеше да преследва и да убие човека, изнасилил дъщеря му и заклал сина му — Клавдия се намести на каменната скамейка, още заслушана дали от тунела няма да долети някакъв звук. — Не съм дошла при теб, Силвестре, защото обичам теб самия или твоята вяра. Ако помниш, дойдох за помощ и ти ми обеща, че ще намериш този човек — тя се опита да потисне умоляващите нотки в гласа си. — Убиецът с татуирания на китката червен бокал.

— Клавдия, ние ти помагаме. Твоят насилник има татуиран червен бокал, знакът на онези, които извършват ритуалите на Дионис, които се покланят на демоните Бакхус и Пан. Сред тях има чиновници, свещеници и войници, те са могъща секта.

— С цялото ми уважение, магистре, но мен не ме интересува дали някой се покланя на тях или на задника на императора.

Силвестър сухо се засмя и потупа ръката й:

— Имам новини за теб, Клавдия, макар може би и не толкова добри. Банкерът Руфин твърди, че този човек е служил в Илирийския полк. Но трябва да ти кажа, че половината полк носи този знак.

— Брат ми го нямаше.

— Тихо сега. Мъжът, който те е нападнал, може да е искал да видиш тази татуировка, за да отвлече вниманието ти. Тя трябва да е прикривала други престъпления, символ, който е можел по-късно да се измие. Не, не, слушай, Клавдия, човек може да постави знак на ръката ти, който никога да не можеш да премахнеш. Но мога и да помоля някой художник да копира знак, който можеш да премахнеш толкова лесно, колкото да свалиш парче лен от шията си.

Клавдия тихо изстена. Обвиваше я мрак, само светилникът до нея мъждукаше. Никога не беше мислила за това, беше толкова убедена, че един ден ще открие мъжа с татуировка, която не би могла да се скрие. Прозорливостта на Силвестър никога не му изневеряваше, и все пак тя си припомни своя насилник. Винаги щеше да го помни: миризмата му, докосването му, гласът му. Дълбоко пое дъх и се опита да овладее треперенето си.

— Съжалявам, Клавдия, но ще трябва да обмислиш онова, което ти казах. Има други места, където можем да търсим. Знам, че е трудно, но в онази вечер брат ти е събирал черупки на бреговете на Тибър, нали?

Клавдия затвори очи и въздъхна.

— И мъжът е доближил до теб — продължи Силвестър. — Убил е Феликс, защото не е искал да има свидетели, никой да не те защити. Представи си как се боричкате, тялото, мускулите на ръцете, гърба и стомаха.

Клавдия напрегна въображението си и почувства, че й прилошава. Пак се върна край реката със залязващото слънце, видя мъжа, надвесил се над нея. Можеше да си припомни краката му, мускулите на краката, силните като стоманено въже ръце, горещия, просмукан от вино дъх.

— Войник или свещеник? — внезапно запита Силвестър и здраво стисна китката й.

— Войник! — отвърна Клавдия — Да, трябва да е бил войник. Нямаше и грам тлъстина, имах чувството, че се боря с мъж, облечен в броня.

— Добре! — прошепна Силвестър — Значи, имаме пиян мъж, който скита покрай реката, не го е грижа дали са го видели, иска да се забавлява. Стореното от него е ужасно, но той е поел и голям риск. Кажи ми, Клавдия, защо ще го прави един войник? Помисли за войниците в Рим. Повечето от тях са отпуснати, дори онези, които са върнати обратно от границите, скоро напълняват, мускулите им започват да затлъстяват.