Пол Дохърти - Песента на гладиатора

— Говорим за облозите — продума Муран. — Полибий и аз твърдяхме, че никой от нас не е залагал кой ще победи. Ако го бяхме направили, Спицерий би могъл да помисли, че се опитваме да наклоним везните.

— И аз нищо не видях! — поклати глава Спицерий — Бях в тунела и чаках. Чашите с вино бяха пълни. Не съм виждал ръката на Муран да доближава чашата ми. Всъщност, не видях ничия ръка. Винаги много внимавам. Не е за първи път храната да е развалена, а виното отровено, всякакви мръсни игрички се играят. — Обърна китката си към Клавдия, за да й покаже един белег, и тя ужасена се вторачи в червения татуиран бокал, който кожената гривна не можеше да прикрие. Тя се отдръпна и Муран проследи погледа й.

— Какво става? — проговори лекарят Валенс — Какво ти става, жено? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак!

Клавдия направи опит да стане, блъсна се в подноса с хляба и меда, и ритна кърчага с пивото. Муран я хвана за китката.

— Клавдия, не е това, което си мислиш…

Но тя се освободи, обърна се и побягна към кръчмата.

Дионисий, последовател на Юстин и не толкова пламенен поддръжник на учението на Арий, размишляваше за смъртта; не за своята собствена, а за смъртта най-общо. Самопровъзгласилият се философ подготвяше реч върху предизвикателната фраза на софиста: „Аз не бях; аз съм; аз не съм; не ме е грижа.“

Във вила „Пулхра“ беше спокойно след вълненията, породени от пристигането на пурпурно сините в техните столове-носилки. Императорът, разбира се, бе пристигнал на кон, той говореше нещо в покрития с плочи двор, викаше да донесат вино и да приготвят баня, за да охлади императорския си задник. Наоколо се тълпяха каруци и товарни коне. Превити под товара си, слуги и роби се суетяха край вилата с мебели и личните вещи на Константин и двора му. Кухните вече бяха готови, пещите пламтяха, пекарните бяха отворени и от комините се виеше дим като изпарения над реката. Въздухът ухаеше от подправките на ястията, подготвени за пиршеството: яйца във винен сос, задушено телешко, заек със сладък сос, свински бут в сос от червено вино и копър, печена камбала и миди в лозови листа.

Устата на Дионисий се напълни със слюнка, празният му стомах започна да къркори при вида на тези деликатеси. Той и останалите бяха поканени да споделят вечерята и Дионсий искаше да направи впечатление на всички с нещо духовито или поне много дълбокомислено. Той замисляше да произнесе кратка реч за смъртта, последвана от няколко стиха от Овидий или „Енеида“ на Вергилий, а може би и някакво сравнение между Омир и Херодот 31 31 Херодот от Халикарнас (484 — 425 пр.Хр.) — старогръцки историк, наречен от Цицерон „Баща на историята“. — (Бел.прев.) . Навлезе навътре в градината и спря в сенките на овощната градина. Разкърши рамене и завъртя глава, като се опитваше да освободи напрежението във врата си. Радваше се, че не е изложен на слънчевите лъчи. Обитателите на вилата се бяха оттеглили за следобедна почивка с изключение на императрицата, която обикаляше коридорите и проходите като търсеща плячката си пантера. Свещеният меч го нямаше, светата реликва бе изчезнала.

Дионисий затвори очи и поклати глава. Онзи глупав германец плачеше като дете, докато началникът на гвардията Гай Тулий безрезултатно претърсваше вилата и градината. Пребледнял като призрак, домоуправителят Тимотей бързо се възстанови и на вечерята им разказа за всичко случило се. Как слязъл долу при свещеното място да види свещения меч, как Бур и той отключили вратата, а германецът, както обикновено, останал навън, за да поговори с другарите си. Тимотей си спомни как огледал пясъка — повърхността му не била нарушена — и едва след това за свой ужас забелязал, че мечът го няма.

— Веригата! — прошепна той. — Висеше неподвижна надолу. И аз припаднах.

Бедният Тимотей припаднал с тяло наполовина вътре, наполовина извън пясъчния кръг. Бур погледнал в помещението и изпаднал в ужас. Събуден от дрямката си в градината на перистила, Гай Тулий влязъл в подземието, но не открил нищо да е пипано, освен краят на пясъчния кръг, където Тимотей припаднал. Отнесли домоуправителя с помощта на един роб от „Печалният дом“. Гай се уверил, че диша, преди да се върне да претърси подземието, но не открил нищо. Настанили Тимотей в стаята му и Гай започнал собствено разследване. Установили няколко факта. Първо, Бур и Тимотей се заклели, че никой не можел да влезе в помещението без двата ключа. Второ, нямало никакъв признак, че някой е влизал с взлом или че към стаята има таен тунел. Трето, веригата висяла празна, но не била повредена. Четвърто, по пясъка нямало никакви следи от стъпки. Изчезването на реликвата било истинска загадка.