Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

Излязох от скривалището си, треперещ от страх и загледах как забулената фигура пристъпва към мен. После една бяла ръка отметна качулката и невинното лице на господаря ми се усмихна.

— Бенджамин Даунби! — изревах. — Задникът и бедрата ме болят от цял ден езда. Бродих като дух из тази студена, влажна църква, а сега ти се появяваш и се подиграваш с мен!

Той се разсмя и ми стисна ръката.

— Роджър — пошегува се той, — лицето ти е разкривено от ужас като на фигурите по водоливниците! Съжалявам, че те уплаших — той дойде по-близо до мен. — Видя ли някой да влиза? Искам да кажа, да отива при гробницата? Да отдава почитта си, да оставя бяла роза?

Ядосано поклатих глава.

— Не, господарю. Защо някой би го направил?

Той ме хвана под ръка и се приближихме до гробницата. Бенджамин потропа леко с ботуша си по плочата.

— Тук, Роджър, лежат тленните останки на крал Ричард III. Тялото му било донесено обратно в Лестър след битката при Босуърт и хвърлено в поилката за коне пред „Синият глиган“. Бащата на сегашния крал изпитал угризения на съвестта, затова наредил да го погребат тук и по-късно му издигнал гробница.

(Между другото, когато Лъжливият крал Хал скъса с Рим, защото искаше да бръкне под фустата на Болейн, гробницата беше разрушена и трупът на Ричард изхвърлен в река Стауър.)

— Значи, господарю — избъбрих аз, — крал Ричард е погребан тук? Какво очакваше?

Бенджамин прехапа устни и се загледа нагоре в мрака.

— Какво съм очаквал? Ето ни в Лестър, където почива Белият глиган. В нашата група би трябвало да има членове на Les Blancs Sangliers , пазителите на Бялата роза. Но никой не е дошъл да изрази почитта си… — той потърка бузата си. — Това ми се вижда странно. — Сетне ме прегърна през рамото и ме поведе към вратата на църквата. — Нека помислим с какви сведения разполагаме, Роджър. Шотландски лекар, убит в Тауър. Защо? Защото е говорел в римувани гатанки, или защото не е повярвал на историята за битката при Флодън? Какво всъщност е станало в тази битка? Защо кралица Маргарет се омъжи повторно толкова бързо? Защо добрият ми чичо ни изпрати да се молим за нея? — Той махна с ръка. — Тук се крие някаква загадка, Роджър, нещо ужасно. Не вярвам на чичо и определено не се доверявам на кралица Маргарет.

— Ами доктор Агрипа? — попитах.

Бенджамин свали ръката си.

— Не съм сигурен — прошепна той. — Кой кого шпионира? Агрипа се смята за шпионин на кардинала, а Кари, Муди и Кейтсби — на кралица Маргарет. Но за кого работят всъщност? Наистина ли за кардинала, за нашия милостив крал или за граф Ангъс? Или за някой друг чуждестранен владетел…? Все пак сегашният регент на Шотландия е френски възпитаник. Той също може да е замесен в този страховит и загадъчен танц.

Напуснахме Лестър и се отправихме към имението Ройстън късно на следващия следобед. Когато бледото слънце залезе и сенките се спуснаха около нас, видяхме високите заострени фронтони и куличките по стените на укрепеното имение да се издигат заплашително над върховете на дърветата. Ройстън беше студено и мрачно място, което попари духа ни в мига, когато го зърнахме. С Бенджамин забавлявахме спътниците си с един френски мадригал, дълбокият ми бас приятно контрастираше със звучния тенор на господаря ми: беше глупава песничка за девойка, която изгубила богатството и добродетелта си в големия град. Кралица Маргарет заяви, че пеем прекрасно и ни подари малка кесия сребро в знак на благодарност. Когато стигнахме до главната алея, която се виеше през дърветата към входа на имението, видът на Ройстън накара песента да замлъкне на устните ни и открадна радостта от сърцата ни.

Господарят подсили страховете ми с някаква история за предишните собственици на грубата квадратна сграда, тамплиерите — монаси-воини, които преди два века били безмилостно унищожени от папата и френската корона по обвинение в практикуване на черна магия, извращения като содомия и преклонение пред огромна черна котка. Докато слизахме от конете и конярите бързаха да ги хванат за юздите, Бенджамин продължи да ми разказва за низвергнатия орден. (Мисля, че господарят ми понякога обичаше да ме плаши.)

— Знаеш ли, Роджър, че тамплиерите боготворели някакъв загадъчен образ, ужасяващо лице, отпечатано върху парче платно.

Усмихнах се плахо и ми се поиска Бенджамин да ме остави на мира. (Споменавам го, само защото този факт не отговаря на истината. Орденът на тамплиерите бил унищожен, но част от тях оцелели като тайно общество и през годините аз съм кръстосвал меч с тях. Виждал съм и ужасяващото лице, вярно е — силни мъже са губили разума си, погледнат ли го веднъж. Моят капелан ме моли да разкажа още нещо, но няма да му угодя!)