Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

— Някой тук — отсече тя и очите й ни огледаха пронизващо — е убил Рутвен! Някой тук е и предател, виновен в най-черна измяна. Защо родът Йорк ни трови с романтичните си илюзии и глупави амбиции? В своята дързост убийците са оставили бяла роза, за да ни се подиграят! Доктор Агрипа… — гласът й стихна.

Добрият доктор се огледа.

— Трябва да опишем какво сме правили — каза той. — Всеки от нас.

На въпросите му отговаряхме почти по един и същи начин. Никой не беше ходил при Рутвен. Двамата с Бенджамин не бяхме чули нищо необичайно, а Муди, който спеше в стаята от другата страна на Рутвен, можеше да го потвърди.

— Как се държеше Рутвен? — попита Кейтсби. — Имам предвид в дните, преди да умре? Да е казал или направил нещо необичайно? — Той се огледа. — С кого е разговарял?

— С Муди — обади се Мелфорд.

— Е? — попита Агрипа.

Мишоликият капелан се притесни още повече от обичайното.

— Рутвен беше затворен в себе си — заекна той. — Беше сдържан, потънал в мислите си.

— За какво говореше?

— За убийството на Селкърк. Смяташе, че стиховете му са странни.

— Нещо друго?

Муди облиза устни и погледна нервно към кралица Маргарет. После сложи ръце на масата и сведе поглед.

— Говорихме и за дните преди битката при Флодън — за делата на покойния крал и за дворцовите клюки.

— Какви клюки? — попита меко кралица Маргарет.

— Нищо особено, милейди… Просто спомени… за по-щастливи дни. Уверявам ви, това беше всичко.

— А розата? — рязко попита Бенджамин.

— Какво за розата? — отвърна Агрипа.

— Тук не растат рози!

— Но в Кентърбъри има — посочи навън Скозби. — Малки бели рози, които цъфтят късно през годината.

— Значи — продължи Бенджамин — убиецът е планирал смъртта на Рутвен и после… — Забележката му увисна във въздуха като въже на бесилка.

— Няма съмнение — намеси се Агрипа с мек глас, — че Рутвен е умрял от същата ръка и по същия начин като Селкърк в Тауър. — Той ни хвърли мрачен поглед. — Как и защо е станало това, си остава мистерия. — Агрипа погледна към Скозби. — Имаше ли в стаята нещо за ядене?

Старият шарлатанин поклати отрицателно глава.

— И ти, Шалот, си бил последният, който го е видял жив?

— Освен това не чух да идва някой! — отсякох аз.

Агрипа си пое дълбоко дъх и постави ръце на масата пред себе си.

— Възможно ли е, мастър лекарю, отровата да бъде прилагана бавно?

Скозби направи гримаса.

— Предполагам, но това би било опасно. Отровителят би трябвало да я дава многократно и ако бъде заловен…

— Възможно ли е — дрезгаво попита Кейтсби — отровата да е със забавено действие?

Скозби се усмихна заядливо.

— Никога не съм чувал за такава отрова. Но дори да съществува, Рутвен сигурно щеше да усети действието й, преди да си легне.

— Мастър Скозби е прав — добави Бенджамин. — Рутвен е трябвало да умре в тази стая, зад заключена и залостена врата. — Той размаха слабия си показалец. — Спомнете си, вратата беше заключена и залостена отвътре. Убиецът е хитър и предпазлив. Никой не го е чул да идва, но трябва да е влязъл, щом Рутвен е мъртъв и при него имаше бяла роза.

— А ти, мастър Даунби, беше в стаята до неговата — отвърна лейди Кари. После ме погледна заплашително. — Прислужникът ти е бил последният човек, който го е видял жив. Не е ли странно, че ти, Бенджамин, беше последният, който видя и Селкърк жив?

— Сигурна съм — намеси се помирително кралица Маргарет, — че никакво подозрение за нечиста игра не може да падне върху племенника на кардинала. — Тя изгледа ядно лейди Кари, после ни се усмихна фалшиво.

Но това беше умен ход от страна на лейди Кари! Злото беше посято, защото когато замеряш някого с кал, част от нея полепва по него. Останалите от групата ни гледаха като съдии, готвещи се да произнесат присъда за обесване. Бенджамин се усмихна, сякаш се наслаждаваше на някаква известна само нему шега.

— Лейди Кари е права за някои неща, но логиката й куца — отбеляза той. — Рутвен е умрял, защото е знаел нещо. Той вероятно е бил единственият освен убиеца, който е разбирал всички или поне някои от стиховете на Селкърк. — Бенджамин се приведе напред. — Убиецът определено е тук. Чудя се кой от нас симпатизира на Йорк. Мелфорд?

Наемникът се размърда като котка, доловила опасност.

— Какво има, Даунби?

— Твоето семейство не е ли било някога на страната на Бялата роза?

Мелфорд се усмихна самодоволно.

— Да, но това важи за всички тук. Нали така, Кари?

Старият войник се размърда, когато спомените му се пробудиха. Обвиненията станаха по-разгорещени, гласовете се повишиха. Като резултат от спора стана ясно, че всеки от присъстващите, освен мен и Бенджамин, имаше някаква връзка с рода Йорк и каузата на Бялата роза. Кралица Маргарет се беше облегнала на стола и ни наблюдаваше пренебрежително. Кейтсби изглеждаше вбесен, а доктор Агрипа, затворил очи и скръстил ръце, седеше като доброжелателен монах след обилно похапване. Най-после той се размърда, извади дълъг и тънък стилет от колана си и почука по масата.