Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

Понякога срещахме други пътници и разговорите с тях прогонваха скуката: търговци, скитащи монаси, някоя ловна хайка, духовници или бедняци, които си търсеха работа. Те постоянно ни предупреждаваха за опасностите по пътищата, за крадци и разбойници, облечени в зелени или кафяви дрехи, които кръстосваха мрачните гори и пустите земи, през които минавахме. Друг път господарят ми, уморен от сдържаността на Агрипа и останалите, продължаваше търсенията си. Двамата се опитвахме да разпитаме Рутвен за избухването му в кръчмата, но той явно ни отбягваше. Стана необщителен и говореше само с Муди.

Най-после се отклонихме от главния път и наближихме град Лестър. Кметът и градските първенци, облечени в ярки цветове, ни посрещнаха с обичайните поздрави и любезности на моста Боу. Господарят ми внимателно огледа моста.

— Роджър — прошепна той, — знаеш ли, че Ричард III, Великият узурпатор, е минал оттук по пътя към Босуърт? Докато минавал, кракът му се ударил в перилото на моста и една стара вещица предсказала, че когато се връща, главата му ще се удари на същото място — Бенджамин се приведе към мен. — Голото му тяло било донесено обратно, метнато върху едно магаре. Тази вечер ще спим в хана „Синият глиган“, близо до Хай Крос, където отседнал узурпаторът, за да си почине преди Босуърт. Предчувствам някакво злодеяние, затова когато стигнем там, измъкни се, иди в църквата на францисканците и се скрий така, че да можеш да наблюдаваш мястото в параклиса на светата Дева от лявата страна на олтара. Остани там, колкото можеш. Едва когато се мръкне, си тръгни — и внимавай! Каквото и да стане, само наблюдавай.

Точно това обичах у Бенджамин, винаги мил и грижовен. Естествено, не беше нужно да съветва стария Шалот да не се излага на опасност! Продължихме по калдъръмените улици на Лестър, покрай големите четириетажни къщи на търговците, надвиснали над нас и влязохме в Нюаркс. Големият хан „Синият глиган“ беше изграден донякъде с камъни, роговите му прозорци гледаха към пазара. Господарят ми ме дръпна назад, докато наблюдаваше как ездачите се въртят в кръг, като обърна специално внимание на зеленясалата поилка за коне пред хана.

(Вие знаете, разбира се, че някога „Синият глиган“ се е наричал „Белият глиган“, но след Босуърт променили цвета от бял на син. Веднъж разговарях с един стар прислужник на Узурпатора, който твърдеше, че Ричард скрил петстотин златни лири в голямото легло тук. Много пъти съм ходил в хана, но така и не намерих съкровището.)

Взех мях с вино и тръгнах по тихите улички на Лестър към църквата на францисканците. Вътре беше хладно и мрачно, колоните се извисяваха в тъмнината, в кораба и страничните крила цареше тишина, като изключим песните на птичките, които гнездяха под стрехите отвън. Прекръстих се пред трепкащата лампа на олтара и се скрих в един от страничните параклиси. Оттам имах добър изглед към красивата статуя на Мадоната с Младенеца, осветена от танцуващите пламъчета на свещите, както и леко издигнатата каменна плоча, за която предположих, че е гроб на някой благородник. Седях, дремейки, отпивах от виното, казах няколко молитви и не свалях поглед от параклиса на светата Дева. Идваха богомолци; майка с дете, старица и францисканец с прашно расо. Гледах как светлината от прозорците намалява, а в църквата ставаше все по-студено, мрачно, и зловещо.

„Hic est terribilis Locus“ — това е ужасно място. Думите бяха изписани върху предната стена на мраморния олтар. Наистина ужасно място! Падна нощ, пламъчето на свещта угасна и духовете на мъртвите се върнаха в това, свещено място, което трябваше да ги предпази от злодеянията на демоните (или поне така казват бабите). Вратата на църквата оставаше затворена. Треперех и ругаех господаря си. Един послушник мина покрай мен с дрънчаща връзка ключове. Искаше да заключи църквата, затова се показах и заявих, че съм дал обет да нощувам тук, за да изкупя греховете си. Той ме изгледа странно, промърмори, че ще се върне скоро и излезе. Върнах се в скривалището си. Най-накрая вратата се отвори. Тъмна фигура с качулка влезе и се отправи към параклиса на светата Дева. Скрих се зад една колона и продължих да наблюдавам. Загадъчната фигура погледна към гробницата, после се обърна.

— Роджър Шалот! — Гласът беше нисък и дълбок. — Роджър Шалот, знам, че си тук!

Мили Боже! Сърцето ми заби бясно и целият плувнах в пот.

— Шалот! — извика зловещата фигура. — Излез! — Гласът отекна под високите сводове на църквата.