Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

(О, между другото, казах на Уилям Шекспир това и още няколко подробности. Можете да ги прочетете в пиесата му „Хенри IV“. Уил беше толкова благодарен, че обеща да ме претвори като един от персонажите в тази драма. Мисля, че е имал предвид принца, макар злите езици да твърдят, че бил Фалстаф. Бог ми е свидетел, че нямам нищо общо с него.)

Не можахме да говорим повече. Кейтсби припряно ни нареди да се качим на конете и скоро напуснахме „Сейнт Мери Грейс“ и поехме на изток към Кентърбъри. Кралица Маргарет и лейди Кари яздеха начело на кавалкадата, блестящи в тежките си брокатени рокли. Редом с тях бяха Кари, Агрипа и Кейтсби, после ние, следвани от скърцащите каруци и прислужниците. Мелфорд с група стрелци се бяха разгърнали пред кавалкадата и разчистваха пътя от обичайните търговци, студенти, банди безделници и просяци, които се трупаха по всички пътища като рояци мухи край конски задник.

В Кентърбъри кралица Маргарет се помоли пред гробницата на свети Томас Бекет. Боже, каква гледка: ковчегът с мощите на свети Томас Бекет беше позлатен, а през годините предани поклонници бяха носили сапфири, диаманти, перли и малки рубини, инкрустирани в златната обвивка в знак на почит към светеца. Някои от скъпоценните камъни бяха големи колкото гъши яйца, но най-скъп беше диамантът, наречен „Великолепието на Франция“. Той беше толкова бляскав, че дори когато в църквата беше тъмно, сияеше като пламък в светилището.

(Старият Хенри сложи край на всичко това. Гробницата беше разрушена, златото и среброто отидоха в монетния му двор, а „Великолепието на Франция“ кацна на тлъстата му ръка. Защо ви казвам това? „Великолепието на Франция“ стана причина за убийство, кървави интриги и насилствена смърт. Но това тепърва предстоеше — можете да прочетете историята в някой от дневниците ми.)

След Кентърбъри навлязохме по стария римски път в Хартфордшир, възнамерявайки да отседнем в кралското имение, но времето застудя; буреносни облаци бързо нахлуха откъм морето и бяхме принудени да прекъснем пътуването си при един от големите ханове след Кентърбъри. Мелфорд набързо освободи стаите, казвайки на разлютения ханджия да си държи устата затворена и да изпрати сметката ни в хазната преди празника на свети Йоан Кръстител. Помня добре тази нощ, защото злото, срещу което ни предстоеше да се изправим, се сгъстяваше и приближаваше.

Всички седяхме в просторната кръчма. Навън цареше мрак, вилнееше буря, пламъците на свещите танцуваха и изпълваха помещението с игриви сенки. Бяхме приключили с яденето. Кралица Маргарет и лейди Кари се бяха оттеглили, а мъжете седяха около голямата дъбова маса и пиеха здраво. Рутвен беше взел котката си, галеше я и й шепнеше нещо — не знам дали говореше на нея или на себе си.

Забелязах, че другарите му се държат на разстояние от него. Нали се носеха слухове, че е магьосник, защото беше левак и говореше с котката си. Рутвен не им обръщаше внимание.

(В онези дни, ако човек беше магьосник или вещица, трябваше да стои настрани от обикновените хора; веднъж видях как група селяни вързаха един магьосник, пронизаха с кол сърцето му и го погребаха под бесилката на кръстопътя.)

Но да се върнем към спътниците ми в притъмнялата кръчма: Кейтсби беше зачервен и очите му блестяха. Муди, който повече от всякога приличаше на мишка, гризеше парче сирене. Там бяха и вечно усмихнатият доктор Агрипа, бдителният Кари, Мелфорд със загрубялото лице и, разбира се, Скозби с киселата физиономия на човек, който току-що е пръднал и се надява, че никой няма да забележи. Разговорът беше оживен и скачаше от тема на тема.

Помнейки тайните заповеди на кардинала, с Бенджамин бяхме решили да разгадаем стиховете на Селкърк, веднага щом ни се удаде възможност. Бенджамин ме поглеждаше многозначително, показвайки, че тази мрачна вечер е напълно подходяща за целта. Той умело насочи разговора обратно към зловещите събития около смъртта на Селкърк, защото убийството му беше засегнало всички. Говореше се, че Скозби е сгрешил и шотландецът е умрял от някакъв странен пристъп. Или че смъртта му е била причинена от черна магия, затова много мрачни погледи се насочваха към доктор Агрипа, Рутвен и дори към Бенджамин. Господарят ми понасяше всичко това с обичайната си търпимост и добродушие. Очевидно се беше възстановил от посещението при Джоана и криеше чувствата си зад обичайния си спокоен израз. Не беше я споменавал, освен веднъж, докато минавахме през малко селце, където видяхме няколко деца да дразнят една нещастна луда на кръстопътя. Бенджамин ме погледна косо и направи отчаяна гримаса. Той не беше забравил смъртта на Селкърк и когато бяхме сами, непрестанно размишляваше как е бил убит шотландецът и какво може да означават загадъчните стихове.