Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

Знаете ли, години по-късно разказах на мастър Шекспир за Джоана. Той беше много впечатлен от историята и обеща да я включи в една от пиесите си за датски принц, който изоставя любимата си и тя полудява. Мислех, че ще ми я посвети, поне от благодарност! Но не. Типично за онези времена… такава разпуснатост, никакъв морал! Залезът на истината! Отпивам от чашата си и извръщам лице към стената. Истината е, че не можеш да вярваш на никого.)

Дните, последвали посещението ни при Джоана, бяха изпълнени с трескаво оживление: Бенджамин трябваше да стегне багажа ни, аз трябваше да продам една чаша (бях я откраднал от Уолси) и да изтегля парите, които бях депозирал при златарите. На 18 октомври, празникът на свети Лука, се събрахме под високите крепостни стени на Тауър. Прислужници, носачи, ковачи и майстори на стрели щъкаха нагоре-надолу. Коняри, кухненски прислужници и каруцари носеха багажа ни и го товареха на голяма каруца — гоблени, пухени завивки, топове дамаска и скъпи тъкани, кърпи и салфетки се пълнеха в сандъците. Обзавеждането на параклиса на кралица Маргарет — свещници, тежки требници с позлатени корици и резбовани пюпитри, тапицирани столчета за молитва — без да споменавам котлетата и каните от кухнята, бяха струпани на големи купчини в настлания с плочи двор. Разбира се, аз избягах от работата, като излязох на кървавия площад на Тауър Хил, за да погледам зацапаната с кръв платформа, където бяха отрязали главите на най-знатните ни благородници.

Най-накрая бяхме готови. Излязохме от Тауър през странична портичка и поехме по Хог Стрийт, после завихме вдясно, за да изслушаме службата в църквата „Сейнт Мери Грейс“. Кавалкадата спря и ни наредиха да останем в полето пред църквата, докато кралица Маргарет и главните й служители влязоха вътре. Бях изпълнен с любопитство, защото бях забелязал каруца, покрита с черна дамаска, да пристига пред главния вход на църквата. Беше охранявана от йомени от стражата с червено-златистите ливреи на краля. Те отметнаха платнището и внесоха в църквата голям ковчег. Кейтсби ни нареди да го следваме.

Чудех се какво има в него, докато се нижехме из тъмния неф след Агрипа, Мелфорд и останалите от свитата на кралицата. Поставиха ковчега на дървени стойки пред олтара. Кралица Маргарет стоеше до горната му част, останалите от нас — срещу нея. С пребледняло лице и обградени с тъмни кръгове очи, тя леко кимна и Кейтсби повдигна капака. Отдолу се видя бяла фина тъкан, от която се носеше упойващ аромат. Когато я вдигнаха, видях вътре труп на мъж — червенокос, червенобрад, с продълговато, бяло като мрамор лице. Тялото беше облечено в пурпурна роба, сребърен кръст проблясваше на светлината на свещите. Мъжът сякаш спеше, макар очите му да бяха полузатворени. Видях малки ранички, червени нарези високо по скулите му. Всички паднаха на колене.

— Кой е този? — прошепнах аз.

— Съпругът й — промърмори Бенджамин. — Покойният Джеймс IV, крал на Шотландия, убит при Флодън.

Погледнах лицето, което приличаше на череп, хлътналите скули, червената коса, причесана гладко назад от челото. По-късно научих, че тялото било осакатено в битката, а лицето — обезобразено от удар с брадва. Балсаматорите бяха използвали цялото си умение, за да ги възстановят. Кралица Маргарет прошепна нещо на Кейтсби.

— Моля ви — каза той, — помолете се за душата на покойния крал Джеймс IV и тръгвайте. Нейно величество иска да остане сама.

Всички се изнизахме от църквата, оставяйки кралица Маргарет със сенките й, и зачакахме под топлото есенно слънце.

— Господарю — казах тихичко, — значи, тялото на краля вече четири години не е погребано.

— Английските военачалници — отвърна ми той — го облекли и балсамирали след Флодън и го пратили на нашия крал да го види — той се усмихна и отмести поглед. — Познаваш нашия Хенри — той не се бои нито от живите, нито от мъртвите. Държи трупа в специална стая в двореца Шийн.

— И кралицата ще го вземе със себе си?

— Не, не! — намеси се Рутвен, промъквайки се зад нас. — Крал Хенри нареди тялото да остане тук, докато тя бъде възстановена като кралица на Шотландия.

Обърнах се и погледнах обляното му в сълзи лице.

— Обичаше ли крал Джеймс?

— Той си имаше недостатъци, но беше велик владетел. Благороден и щедър до глупост — Рутвен погледна към птичките, които кръжаха и се виеха на фона на синьото небе. — Такъв благороден господар — прошепна той — заслужаваше по-добър край.