Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

Така беше. Сега знаех защо понякога Бенджамин отиваше по някаква тайна работа в Лондон. Защо беше толкова стеснителен в компанията на жени. Защо вечно излъчваше тъга и как успя да накара Селкърк да се отпусне.

— Какво стана? — отново попитах.

— С кого?

— С Кевъндиш.

Бенджамин потърка ръце.

— Ами — покашля се той, — убих го.

Бог ми е свидетел, смръзнах се от страх. Моят жалостив господар, който се натъжаваше, когато бият някой товарен кон, спокойно заявяваше, че е убил млад благородник! Бенджамин ме погледна косо.

— Не — каза той язвително, — не е това, което си мислиш, Роджър. Нито отрова във виното, нито стрела в гърба. Може и да не нося сабя, но съм се учил да се дуелирам при един испанец, който е служил в Италия, а после избягал в Англия, когато Инквизицията се заинтересувала от него. Както и да е, намерих Кевъндиш в една лондонска кръчма. Подиграх му се, ударих му шамар и го попитах дали е толкова смел с мъжете от Ипсуич, колкото с жените от Ипсуич. Една сива утрин се срещнахме. Дуелът беше с шпага и кама. Бих могъл да кажа, че съм искал само да го раня, но ще излъжа — той сви рамене. — Убих го за десет минути. Има закон срещу дуелите, но семейство Кевъндиш проявиха разбиране, че като благородник съм бил длъжен да се бия. Кардиналът измоли опрощението ми от краля и цялата работа беше потулена. Той въздъхна. — Сега Джоана е луда, затворена в манастира „Сион“, Кевъндиш е мъртъв, сърцето ми е разбито и аз дължа живота си на кардинала — той стана и свали наметалото си. — Не си ли се питал понякога, Роджър — каза той през рамо, — защо те спасих от бесилото в Ипсуич?

Честно казано, не бях, приемах Бенджамин като простодушен, открит и добър човек. Но тогава, в мрачната стая в Тауър, осъзнах, че старият Шалот е сгрешил и се опитах да прикрия страха, който смразяваше сърцето ми.

Бенджамин хвърли наметката си на леглото.

— Е, Роджър?

— И да, и не — заекнах аз.

Той коленичи до мен. Замръзнах, когато забелязах, че стиска в ръка малък нож. Очите му още гледаха безумно върху бледото, измъчено лице.

— Спасих те, защото те харесвам и съм ти длъжник, Роджър — той се усмихна странно. — Помниш ли онзи учител-звяр? Но — той ме стисна за китката с желязна хватка — искам да се закълнеш пред мен и Бога, че ако нещо стане с мен, винаги ще се грижиш за Джоана! — Той дръпна ризата си и поряза китката си, от която протече тънка струя кръв. После хвана моята и ножът ме резна като бръснач. Не погледнах надолу, бях вперил поглед в очите му. Едно трепване, най-слабата промяна в изражението му и щях да извадя собствената си кама, но Бенджамин само допря раните ни, така че кръвта ни се смеси и закапа, цапайки ръцете ни и колосаните ни бели ризи.

— Закълни се, Роджър! — възкликна той. — Закълни се в Бога, в гроба на майка си, в кръвта, която се смесва сега, че винаги ще се грижиш за Джоана!

— Кълна се! — прошепнах.

Той кимна, стана, хвърли ножа на пода, легна и се зави с наметалото си.

Аз изчаках кръвта на китката ми да засъхне, гледайки към него.

А сега старият Шалот ще ви даде един урок — никога не си въобразявайте, че познавате някого! Бенджамин не беше човекът, за когото го смятах. Всъщност, той беше няколко души: отзивчивият правник, невинният студент, веселият другар… но душата му имаше и по-дълбока, мрачна, дори зловеща страна. Беше мъж, който успяваше да прикрие бурните си страсти зад детинска външност. Навън вятърът, идващ откъм реката, въздишаше и стенеше като изгубена душа, търсеща рая. Потръпнах и се увих по-плътно с наметалото. Бенджамин беше убил човек! Би ли могъл да убие пак, чудех се. Дали разпитът на Селкърк не му беше напомнил за Джоана и не бе пробудил демона, който тровеше душата му? Все пак, господарят ми беше последният човек, разговарял със затворника. Умът ми пърхаше като прилеп из мрачните простори на загадката, която ни заобикаляше. Защо бе умрял шотландецът? Би ли извършил Бенджамин всичко за чичо си? Дори убийство? И най-вече, бях ли аз в безопасност?

(Съжалявам, трябва да спра да диктувам; капеланът, който записва, подскача на малкото си столче.

„Кажи ни кой уби Селкърк! — вика той. — Какви бяха загадките в стихотворението? Защо просто не кажеш истината и не приключим с това!“

Казвам на дребния пръдльо да си седне на мястото. Аз съм разказвачът и искам историята ми да се разгъва като гоблен. В крайна сметка, защо не? Всяка неделя капеланът застава на амвона и ме отегчава до смърт с проповеди за похотта и разврата, които траят по четири часа. Не би му минало през ум да стане и да изреве: „Спрете да развратничите, негодници!“ и после да си седне. А и моята история е далеч по-интересна от всяка проповед. Пък и предстоят още неща — убийство на пътя, ужас по парижките улици, безшумна смърт, хитри уловки и зло, което би накарало стария Ирод да изглежда невинен.