Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

В онази кръчма той реши да продължи с разследването си и Кейтсби му даде тази възможност.

— Ако Селкърк е бил убит — заяви сър Робърт, — каква е била причината?

— Мастър Даунби трябваше да открие това — отвърна презрително Скозби.

— Той разпитва нещастника достатъчно дълго — излая Кари.

Муди изкудкудяка нещо в знак на съгласие, само Рутвен ги изгледа унищожително.

— Но аз разбрах — заяви Бенджамин.

— Какво разбра? — отсече Кари.

— Не знам как е умрял Селкърк, но мисля, че знам защо.

— Глупости! — отвърна Кари. — Какво искаш да кажеш?

— Селкърк беше написал едно стихотворение — продължи спокойно Бенджамин.

— Безсмислици на умопобъркан! — отсече Кари.

— О, не — прошепна господарят ми.

Навън вятърът вилнееше и блъскаше по дървените капаци, а голямата табела, окачена на дървен стълб, скърцаше и стенеше, сякаш призоваваше някого през мрачните, подгизнали от дъжд ливади.

Бенджамин затвори очи и изрецитира на глас:

Бог ми е свидетел, че след думите на Бенджамин, в кръчмата се възцари напрегната тишина.

Рутвен отметна рязко косата от лицето си.

— Повтори го, човече! — прошепна той дрезгаво.

Докато това ставаше, аз се огледах наоколо. Кейтсби и Агрипа седяха невъзмутимо. Лицето на Муди приличаше на бяло петно в светлината на свещите. Скозби изглеждаше уплашен, очите му приличаха на две малки черни дупки. Кари сякаш беше онемял, Рутвен бе странно развълнуван, дори Мелфорд се приведе напред, втренчил в Бенджамин кехлибарените си котешки очи.

— Тези думи говорят ли нещо на някого? — попита Бенджамин.

Рутвен прегърна котката си и започна да я гали по главата; ръката му се движеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая животинчето се размърда неспокойно и измяука в знак на протест.

— Какво друго — попита Кейтсби — ти каза Селкърк?

— Не той ми даде стихчето — отвърна Бенджамин. — Аз го открих. Но веднъж го попитах защо е в затвора и той ми спомена за посещението си в „Златният петел“ в Париж, а после каза, че е затворник, защото можел „да преброи дните“.

Внезапно Рутвен стана, сякаш за да потисне нарастващото си вълнение.

— О, не! — изсъска той, произнасяйки на глас тайните си мисли. — Селкърк не беше толкова луд, колкото изглеждаше. Подозирам, че е бил в Тауър, не защото е можел да преброи дните, а защото е знаел тайни, които могат да разклатят тронове и да свалят корони!

Той стоеше и ни гледаше.

— Какво искаш да кажеш? — изръмжа Мелфорд.

Рутвен пребледня, поклати глава и тихо напусна стаята. След излизането му всички останахме в неловко мълчание и се чудехме какво да правим, после Кейтсби пусна някаква шега и разговорът се обърна към други теми.

На другата сутрин поехме за Лестър. Отново се зачудих какво толкова важно беше свързано със Селкърк. Какво означаваха думите му? Защо беше убит? Беше ли убиецът му между нас? Щеше ли да убие пак? Какво знаеше Рутвен? Какви загадки ни заобикаляха? Крал, който може би не беше умрял? Кралски труп, който не беше погребан? Кралица, която искаше да се върне от избраното от самата нея изгнание? Каква беше интригата около Бялата роза и загадъчните Blanc Sangliers? Попитах Бенджамин, но той само поклати глава и посочи към началото на мрачната гора.

— Тук бродят призраци, вещици, гномове, можеш да срещнеш някое ужасно пълзящо създание, а може би дори самия сатана — Бенджамин кимна към спътниците ни, умълчани след обилното пиене снощи. — Но тези ужаси — прошепна той, — бледнеят в сравнение с демоните, които изпълват човешкия ум и се хранят от човешкия дух.

Докато пътувахме на север, продължавах да прехвърлям тези загадки в ума си. Пътуването ни мина спокойно; нощувахме в ханове, абатства или женски манастири, където кралица Маргарет имаше влияние, а писмата на кардинала ни осигуряваха безплатна храна и чисти, макар и твърди легла. Прекосихме тихата пустош северно от Лондон, където тревата се свеждаше под топлото слънце и най-накрая навлязохме в Лестършир. Времето захладня от студените ветрове на мразовития север, както забеляза господарят ми. Аз нямах представа за какво говори, но внимателно слушах описанието му на страни, които никога не си бях представял, с гъсти зелени гори, заснежени хълмове и замръзнали езера. Понякога Бенджамин свиреше на лютнята, която винаги носеше със себе си, а аз му акомпанирах на ребека. (Бях се научил да свиря, докато лежах месеци наред в затвора заради едно от множеството недоразумения, с които е изпълнен животът ми.) Останалите от групата още бяха мълчаливи и необщителни, и явно си нямаха доверие. Спомените за смъртта на Селкърк може да бяха поизбледнели, но загадката си оставаше.