Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

— Вижте! — извика внезапно Муди.

Той посочи възглавницата върху леглото, където лежеше малка бяла роза. Всички се взирахме уплашено в цветето, сякаш то беше причинило смъртта на Рутвен.

— Какво има? — Агрипа, придружен от Скозби, стоеше на вратата. Мелфорд посочи към трупа на леглото и цветето до него. Скозби забърза напред, изпълнен със съзнание за собственото си величие. Глупакът не разбра значението на бялата роза, а се загледа в Рутвен.

— Удар! — заяви той. — Често се случва при хора с холеричен темперамент.

Мелфорд изсумтя подигравателно. Агрипа се усмихна, отиде до лекаря и взе бялата роза.

— Мисля, че грешиш, добри ми лекарю — прошепна той. — Мастър Рутвен е бил убит и убиецът е оставил своя знак. — Той завъртя розата между пръстите си, докато се оглеждаше. — Убиецът е в Ройстън. Въпросът е, кой е той?

Ние мълчаливо го погледнахме. Последният път бях видял бяла роза в мръсната килия в Тауър. Господарят ми изгледа с любопитство цветето, преди да се наведе над трупа на Рутвен. Той огледа внимателно очите, езика и ноктите на мъртвеца и помириса отворената му уста.

— Мастър Рутвен е бил отровен — заяви той. — Но как? — Той приближи и вдигна калаената чаша и внимателно я помириса. — Нищо — промърмори, — освен слаб мирис на кларет. Кой донесе това?

Агрипа сви рамене.

— Самият Рутвен. Видях го, когато ставаше от масата снощи.

— Не надушвам отрова — продължи Бенджамин. Обърна се към Скозби. — Мастър лекарю — тактично попита той, — съгласен ли си с мен?

Скозби вдигна чашата и я поднесе под дългия си нос.

— Да — отвърна той.

Агрипа взе чашата от него, обра с пръст влагата от стените и въпреки ахването на Муди и Кари, шумно я облиза.

— Правилно, мастър Даунби, няма отрова.

— Да не сте специалист по отровите, мастър Даунби? — остро попита Мелфорд.

— Не — отвърна язвително Бенджамин, — но както ще потвърди мастър Скозби, като съдебен писар съм огледал достатъчно трупове и имам известни познания за…

Гласът му затихна, когато доктор Агрипа разпери ръце.

— И все пак — прекъсна го рязко той — Рутвен е бил отровен, макар да яде и пи същото като нас снощи. Влизал ли е някой друг в стаята му?

Въпросът му беше посрещнат с хор от отрицателни отговори и поради прекараната безсънна нощ, аз можех да потвърдя верността им. Не бях чул стъпки в коридора.

Кари пристъпи напред.

— Значи Рутвен се заключва в стаята си, не посещава никого и никой не идва при него, но на следващата сутрин е намерен отровен, а на леглото му има бяла роза.

— Точно като Селкърк — решително добави Агрипа.

— Има ли тук тайни проходи? — изкудкудяка Муди.

Кейтсби погледна отчаяно към тавана, но все пак старият управител беше повикан и разпитан. Човекът беше уплашен, не можеше да откъсне очи от трупа на Рутвен, но поклати отрицателно глава.

— Няма проходи — каза той категорично. — Нито проходи, нито тайни врати, но има призраци. Воините-монаси все още бродят из коридорите.

Мелфорд се усмихна подигравателно.

— Слизал ли е мастър Рутвен в кухнята или килера да моли да му качат нещо за ядене?

Старецът поклати отрицателно глава и беше освободен.

— Нещо друго? — попита господарят ми.

— Какво искаш да кажеш? — отсече Кари.

— Нещо в стаята, може би?

Претърсихме набързо, но не открихме нищо необичайно. Изцапаното с мастило перо на Рутвен лежеше на пода. Господарят ми го вдигна, огледа го внимателно, после го хвърли на масата.

— Мистерия — обяви Агрипа и яростно изгледа всички ни. — Но някой тук е убиец и знае как е умрял Рутвен! — Той въздъхна и погледна Кари. — Достатъчно. Кралица Маргарет трябва да бъде уведомена.

Всички слязохме долу. Господарят ми изостана, за да огледа стаята още веднъж, после дойде при мен и поклати отрицателно глава.

— Доктор Агрипа е прав — прошепна той. — Истинска мистерия. Как може човек, който вечерта е в цветущо здраве, да бъде намерен отровен сутринта, когато никой не го е посещавал и е бил заключен в стаята си? — Той ме погледна остро. — Ти видя ли го?

Кимнах.

— Ти ме чу — отвърнах. — Той отвори вратата на стаята си, усмихна ми се и взе котката.

— Тогава как е бил отровен?

Този въпрос се повтаряше най-често, когато се събрахме в помещението, което навремето е било зала за съвети на рицарите тамплиери.

Кралица Маргарет седна начело на напуканата, нестабилна маса, а Кейтсби нареди да донесат пейки за останалите. Сестрата на краля беше пребледняла и мълчалива, очевидно с мъка сдържаше гнева си.