Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Саутгейт? — попита той сломено.

— Ще оцелее — отвърна Бенджамин. — Или поне така си мисля.

Посочи левия крак на Саутгейт.

— Счупен е лошо, също и едната му ръка Само Бог знае какви още наранявания има.

Мандевил коленичи в снега до своя лейтенант. Имаше жалък вид.

— Всичко свърши — простена той. — Кралят няма да се примири с тази загуба.

Бенджамин му даде насила да пие от кожения мях с вино.

Тялото на Бойър веднага беше покрито с платнище, поставено в сандък от чамови дъски и покрито със сняг. Натовариха го на една каруца и го изпратиха към Тонтън.

След като се върнахме в Темпълкъм Мандевил, все още ужасен, взе да снове напред-назад като пленено животно. Обиждаше Сантер, нареждаше на лейди Биатрис да престане да пищи и заповяда на слугите да слязат в селото и да му доведат знахарка, която да се погрижи за Саутгейт. Ранения отнесоха в стаята му.

По-късно през деня пристигнаха две старици. Блед като призрак, Мандевил им обеща каквото пожелаят, стига само да излекуват спътника му. После си приготви багажа и заяви, че напуска Темпълкъм и реквизира коне и карета, с които да се премести в абатството в Гластънбъри.

От Темпълкъм изчезнаха и последните следи от жизнерадост. Тримата Сантер внимаваха да стоят по-далече от Мандевил, който крачеше по галериите и коридорите и крещеше заповеди към слугите и войниците на мъртвия шериф. Когато се натъкна случайно на Сантер в голямата зала, Мандевил обвинително го посочи с пръст.

— Тръгвам си, сър Джон, но напролет ще се върна с техни превъзходителства кралските съдии и с хиляда копиеносци!

— Сър Едмънд? — обърна се към него Бенджамин.

— Какво искате, Даунби? — сряза го ядно Мандевил, без дори да си направи труда да се обърне към него.

— След като си тръгнете от Темпълкъм, в Гластънбъри ли ще останете?

— Да. Напускам тази преизподня и ви препоръчвам да последвате примера ми.

— Саутгейт не бива да бъде местен.

— Ако остане тук, ще умре — изсъска Мандевил.

— Тогава го откарайте само до селото. Може да го оставите в къщата на свещеника, където да го пазят войници. Сър Едмънд, умолявам ви, изчакайте с пътуването. Не можем да си тръгнем оттук — настояваше Бенджамин. — Въпреки че не е валяло сняг, пътищата са замръзнали. Саутгейт ще умре преди дори да стигнете до селото. Пък и какво ще каже кралят?

Мандевил гледаше упорито пламъците в огнището.

— Не трябваше да викам Бойър тук — простена той. — Забравих за Бъкингам.

Прехапа устни и погледна към Бенджамин.

— Бойър ни съдействаше за унищожаването на Бъкингам. Бил е обречен. Но как? — запита се той вяло. — Как са успели да подлудят конете? Ако откриете това, мастър Даунби, обещавам ви да остана, докато не приключим със задачата.

— Господа!

Обърнахме се. Рейчъл, ослепителна в тъмнопурпурната си рокля, стоеше на вратата на залата.

— Господа — поздрави ни тя и влезе. Изражението на лицето й издаваше решителност. — Господа, и най-вече вие, сър Едмънд. Баща ми е обезумял. Майка ми ридае безспирно. Възразявам срещу това да обикаляте из къщата и да крещите на слугите ни, сякаш сте някакъв мародер. Ние също скърбим за смъртта на Бойър, а за раните на мастър Саутгейт ще се погрижим.

Погледна умолително към Бенджамин.

— Правим всичко, което е по силите ни — продължи тя предпазливо. — Саутгейт ще се възстанови, имал е късмет, Бог ми е свидетел. Отървал се е само със счупен крак и счупена ръка. Останалото са натъртвания, които скоро ще минат.

Бенджамин разпери ръце.

— Но нали тъкмо в тази къща смъртта застигна няколко души, а други пострадаха, мистрес.

Той потупа Мандевил леко по рамото.

— Но вие не губете кураж, сър Едмънд. Има вероятност гатанката на мистър Хопкинс да бъде разгадана.

Мандевил вдигна тревожен поглед към него. Рейчъл изглеждаше объркана, но Бенджамин поклати глава.

— Не сега, имаме други, по-належащи въпроси за разрешаване.

Махна ми с ръка и излязохме от залата.

— Какво имахте предвид, когато им казахте за гатанката, господарю?

— Всичко с времето си, Шалот. Сега искам да хвърля поглед на коня на Саутгейт.

Открихме горкото животно, завързано здраво и спънато в тясна, влажна конюшня. Седлото беше махнато, но конят все още беше целият в пот, макар вече да не буйстваше. Бенджамин пренебрегна моите предупреждения. Влезе в отделението при коня, като му говореше успокоително. Галеше го по хълбоците и успя да огледа областта под корема. Продължи да му говори с успокоителен тон, докато оглеждаше и страните.