Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Онзи ден ти не търсеше злато, прав ли съм?

Тя се нацупи кокетно.

— Парите не били са най-важното, нали така? — продължих аз. — Какво търсеше? Ти ли запали помощника на Мандевил? Как го направи?

Тя въздъхна и седна на перваза на прозореца.

— Мастър Шалот, вие и вашите нищо не разбиращи приятели само се щурате тук, из Темпълкъм — тя погледна към студа и мрака отвън. — Намирате се на стотици мили от Лондон, и ви пазят няколко жалки войника. Дяволът и неговият помощник скроиха клопка на моя господар лорд Бъкингам, много почитан мъж из тези земи. Отведоха го в Лондон и му отсякоха главата без капчица милост. Заграбиха земите му. В Гластънбъри тормозят монасите, като да са някакви престъпници.

Погледна ме открито.

— Да. Чухме и за това — тя притисна постелите към себе си. — Какво очаквате? Да припкаме наоколо само с ваше разрешение? Миналото на тези земи е богато, мастър Шалот. Из тях са яздели крал Артур и неговите рицари, или поне така ни казваше мастър Хопкинс. Тамплиерите са всявали страх, но са били и уважавани заради техните познания.

Не възразявах, когато някоя хубавелка започнеше да ме поучава, Матилда също, но в думите й усетих и заплаха. Плеснах подигравателно с ръце.

— Щом е нямало друга причина да се ровиш в нещата ми, в какво те превръща всичко това, скъпа Матилда? В крадла, която търси злато?

Дори в тъмното успях да видя как се изчерви.

— Не съм крадла! — тросна се тя. Отдръпна се. — Аз съм бедна вдовица. Съпругът ми умря преди две години от потната болест. Да, Роджър, в Съмърсет се женим млади. Имам дете.

— Имаш и баща — не й останах длъжен.

Тя прехапа устни.

— Имаш баща, нали? — продължих миролюбиво — Висок, сивокос мъж, който накуцва. Как се е наранил?

— Лош късмет.

— Глупости! — срязах я аз. — Искаш ли да кажа на Мандевил и Саутгейт да го завлекат в залата? Залагам жълтица, че раната му е от меч. Баща ти е един от хората, които ме нападнаха.

Тя промълви нещо неясно.

— Какво каза?

— Ако искаха да те убият — прошепна тя, — щеше да си мъртъв. С теб и твоя господар нямаме никакви сметки за уреждане. Искали са само да те сплашат.

Сграбчи ръката ми.

— Моля те, Роджър, остави баща ми на мира — после втренчи поглед през прозореца и измърмори: — Това място е пълно с призраци.

— Ще ми разкажеш ли за тамплиерите?

Тя сведе глава. Измъкнах острата си къса кама и я запремятах в ръката си.

— В този живот за всичко се плаща — прошепнах. — Ти и твоят баща не представлявате опасност за мен, но тези, за които работиш…

Матилда поклати глава. Прибрах камата и се изправих.

— Чакай! — тя ме задържа за ръката. — Роджър, ние сме нищожни като бълхи, пълзящи по гърба на грамадно куче. Изпълняваме заповеди, които ни прошепват ту тук, ту там.

— И къде живее голямото куче? — попитах аз.

Изпълненият със страх поглед на Матилда се насочи към градината. Тя също се изправи.

— Ако искаш да видиш кучето — рече тя едва доловимо, — иди на острова.

После се измъкна неусетно като призрак и изчезна в другата част на галерията.

Останах загледан през прозореца в мъглата, която се стелеше по полето и поглъщаше всичко по пътя си. Мислех за призраците на Матилда — тамплиерите, които под строй се отправяха в своите проядени от червеи ложета. Достатъчно бях научил за един ден, затова се прибрах в стаята си. Заключих вратата и си легнах, без да се събличам. Сънят ми беше неспокоен.

На сутринта станахме рано и закусихме набързо. Саутгейт изгаряше от нетърпение ловът да започне, въпреки зловещото предупреждение от предишната вечер. Бойър го мъчеше махмурлук, погледът му беше мътен. Властен както винаги, Мандевил не ни обърна никакво внимание, докато даваше нареждания на шерифа да изпрати за още хора. Отношението му към Сантер беше подчертано сдържано.

Докато отивахме към конюшните, чух сър Едмънд да казва тихо на Сантер, че събитията в Темпълкъм надхвърлят неговите правомощия, затова щял да подготви завръщането си в Лондон, където щял да посъветва краля да изпрати тук свои съдии. Ако целта му беше да изплаши сър Джон, тогава беше я постигнал. Пристигнеха ли кралски съдии тук на юг, с тях щяха да дойдат и военните. Щяха да събират новобранци от селищата наоколо, да назначат съдебни заседатели, да търсят улики и нямаше да си тръгнат преди случаят да бъде разкрит и приключен. Сантер понечи да възрази, но Мандевил го отпрати с кратко движение на облечената си в ръкавица ръка.