Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Убиецът е можел да вдигне цялата къща във въздуха.

— Едва ли. Както сам си забелязал, подовете във всички стаи са каменни. А и около това легло няма вещи, които лесно пламват. Леглото е щяло да изгори, човекът в него да умре, но някой със сигурност е щял да забележи пожара и той да бъде потушен.

— Защо Козма не е станал от леглото?

— Доста време не откривах отговора, докато не се сетих за барута. Вероятно количеството му е било достатъчно, за да го рани лошо. Спомняш ли си трупа? Почти нищо не беше останало от долната част на краката му. Барутът или е убил нещастника, или го е ранил толкова тежко, че той е припаднал и повече не е дошъл на себе си. Междувременно маслото се е възпламенило. Леглото е от старо дърво и е щяло да изгори бързо като стърнище в сушаво лято.

Гледах към моето легло и видях логиката в заключенията на Бенджамин. Фитилът гореше и не оставяше следа, барутът експлодира, краката на нещастния Козма са откъснати и тогава дори да е искал, не е могъл да се измъкне. Огънят се е разгорял буйно.

— Е — Бенджамин огледа стаята, — тук всичко е наред. Огънят е загасен, няма тлеещи пламъци. Да идем до църквата и ще ти покажа как е убит Деймиън.

Излязохме от имението и слязохме към тихата като гробница църква. Бенджамин ме бутна вътре и заключи. Запали две факли. Черната смола се разгоря с пукот и пламна, с танцуващите сенки от светлината на трептящия й пламък мястото изглеждаше още по-зловещо.

— Да приемем — тихо рече Бенджамин, — че аз съм убиецът. Влязъл съм в параклиса, за да убия някого. Тялото на Козма е положено тук и неговият брат ще дойде за бдението. За нещастие идват и други: Мандевил, Саутгейт, идваме дори ние. Най-после си тръгваме и убиецът, който се е криел под тези стъпала, водещи към кулата, получава още едно предимство, когато Деймиън заключва вратата.

Бенджамин тръгна напред, мина покрай кръщелния купел и спря, обърнат към олтара.

— Всичко съм приготвил. Арбалетът и стрелите са скрити. Дори съм набелязал мястото, откъдето ще стрелям, а също така съм вдигнал външното и вътрешното резе на един от прозорците.

Бенджамин застана в позата на стрелец и се престори, че поставя стрела в арбалета.

— Деймиън е убит. Уверявам се, че е мъртъв и си тръгвам. Целта ми обаче е да накарам останалите да мислят, че съм се вмъкнал и измъкнал от църквата като призрак. Ето какво съм направил.

Бенджамин отиде в един от малките трансепти и спря пред прозореца. Отвори го и измъкна от тъмнината дълга, тясна стълба, от онези, които войниците използват, за да се катерят по крепостните стени, когато превземат замъци. Подобна беше и на онези, които използват занаятчиите, които правят покриви на къщите. Бенджамин я подпря на стената и се изкачи. После с доста пъшкане и охкане, изчезна надолу по стълбата. Чух стържене, като да я махаше и гласът му прозвуча отвън.

— Виждаш ли, Роджър, така се е измъкнал убиецът.

— Много добре — провикнах се аз. — А как сте залостили капаците на прозорците отвън и отвътре?

— Ами много лесно — отвърна ми господарят. — Отдръпни се!

Послушах го. Капаците на прозореца хлопнаха и дори аз чух как резето падна. Изтичах навън. Бенджамин стоеше на няколко ярда от църквата и все още държеше стълбата. Очевидно я беше използвал да захлопне капаците и да бутне просто устроеното резе, та то само да падне на мястото си. Тръгнах към него. Той стоеше, доволен като хлапе, смееше се и пляскаше с ръце.

— Видя ли, Роджър, използвах стълбата, за да се измъкна от църквата. Не оставих никакви следи под прозореца и използвах същата тази стълба, за да залостя капаците.

Бенджамин опита да стопли премръзналите си пръсти с дъха си.

— По същия начин съм можел да отворя резето и отвън.

— Ами това отвътре?

Бенджамин сви рамене.

— Може и да е било спуснато, а може и да не е било. Помниш ли какво беше, когато влязохме с Мандевил и останалите? Беше тъмно, всеки може да се е промъкнал в трансептите и да го е залостил. И не забравяй, Роджър — добави Бенджамин, — когато прозорецът е хлопнал, може и вътрешното резе да е паднало само.

Взе стълбата и я пъхна в покритите със сняг храсти.

— Сега какво, господарю?

Той обгърна раменете си с ръце.

— Ако трябва да бъда напълно честен с теб, скъпи ми Роджър, не знам. Но иди в стаята си и ме чакай там.

В стаята ми ме чакаше Матилда. Засмях се и я сграбчих, но тя не беше в настроение за забавления. Огледа се страхливо и аз се запитах, дали пък в стените няма скрити дупки за наблюдение.