Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

И тогава, о, Боже, започна подсвиркването! В онзи миг звукът ми подейства смразяващо. Сякаш някой се залавяше за работа, завладян от предстоящата си задача и щастлив да я свърши. Подсвиркването се приближи. С хлипове и плач хукнах в мрака обратно към вратата за мъртвите. Покрай главата ми профуча стрела от арбалет и се удари в стената на църквата. Препънах се в някаква пейка и си нараних крака. Подсвиркването започна отново. Чух още едно изщракване и над мен прелетя втора стрела.

Представете си клетника Шалот! Пролейте една сълза за стария Роджър! Краката ми трепереха като листа при буря, стомахът ми се обръщаше, очите ми се пълнеха с влага. Бях обзет от сковаващ костите ужас, който ме подмяташе из църквата като грахово зрънце в огромна бъчва, а ужасяващото подсвиркване не секваше и не секваше. Лутах се като прилеп из тъмнината, а убиецът ме следваше по петите. Ето това най-много мразя в наемните убийци — въпреки че тъкмо тази тяхна особеност много пъти ми е отървавала кожата — те се наслаждават на работата си. Обичат да гледат как жертвата им страда, как признава тяхната власт и приема неминуемата си смърт. Не греша, нали? Убийствата на роднини обикновено са следствие от голям запой или избухлив нрав. Случват се бързо и изведнъж, както избухват кръчмарските свади заради играта на зарове или за някоя фуста. Роденият убиец обаче, онзи, който се препитава, проливайки човешка кръв, иска жертвата му да разбере, че смъртта се готви да протегне студената си, неумолима ръка към нея! Мога само да благодаря на Бога за това, понеже докато те са заети със своята игричка, съществува шанс милостивият Бог или някой небесен ангел да се намеси. Както и стана в онази нощ. Тъкмо се спотайвах зад главния олтар, когато изведнъж някой задумка по вратата за мъртвите. Извисиха се гневни гласове. Свих се и обещах на Господ всичко, което пожелае — въздържан и благочестив живот, в който няма да вкусвам нищо друго освен хляб и вода! Чух как някой дърпа резето на страничната врата. Убиецът явно се уплаши да не попадне в капан и се изгуби в нощта. Изтичах към вратата за мъртвите и дръпнах резето. Отвън с факла стояха двама почтени, но много сърдити монаси.

— Какво става тук? — извика единият от тях. — Това е Божи дом, а не хан! Защо вратите са заключени? Камбаната още не е ударила за вечерня!

— Заключиха ме — отвърнах им.

— Така ли? Че кой те заключи?

Бях твърде ужасен, за да им обяснявам. Изпразних съдържанието на кесията си в ръцете им и се запрепъвах през църквата към улицата и обратно към „Мъждивият фенер“. Не обърнах внимание на изпълнения с любопитство поглед на Боскъм, ами направо тръгнах към стаята на моя господар и захлопах по вратата. Бенджамин отвори и аз почти рухнах в ръцете му. След две чаши кларет и един пай с месо се почувствах по-добре и разказах на господаря си каквото се беше случило. Той беше така добър да не ме укори за глупостта ми да изляза сам и вместо това внимателно ме изслуша.

— Касапина нанесе своя удар — той затвори капаците на прозореца и ги залости. — Изпраща ни предупреждение.

— Но защо му е било да убива Нотли?

— Писарят е бил наказан. Хора като нас, Роджър, не би трябвало да подозират за съществуването на Касапина, камо ли пък да знаят как да го наемат. Касапина явно се е уплашил да не се върнем с войници, които да поканят мастър Нотли в Тауър и да го принудят да признае какви услуги е извършвал за ужасния убиец. Затова Нотли е трябвало да умре. После Касапина е използвал трупа му, за да ни изпрати страховито предупреждение. Виж, Роджър — Бенджамин придърпа стола си по-близо до мен — премислях събитията от пристигането ми в Лондон досега. Ти вече ми разказа отчасти своите приключения, но този път искам да започнеш от самото начало. Кажи ми всичко до най-малката подробност, за която се сетиш. Не бързай.

Проснах се на леглото и описах на господаря си всички събития, които можах да си спомня, от момента, в който той напусна имението ни, до внезапната му поява в затвора Нюгейт. От време на време Бенджамин ме прекъсваше, за да ми зададе някой и друг въпрос, и после аз продължавах разказа си. Понякога ме молеше да почакам, докато си запише нещо на парче пергамент. Трябва да съм говорил поне час.

— Защо са ви всичките тези подробности? — попитах накрая.

— Пайове — отвърна загадъчно Бенджамин. — Всичко се крие в пайовете.

Отказа да ми каже каквото и да било друго. Разсърдих се, но Бенджамин вече се беше върнал към книжата си и си мърмореше под носа. Аз, от своя страна, тъй като се почувствах в безопасност и успокоен от изпитото вино, се унесох в сън. Следващия ден прекарах в леглото, обзет от скръб по Луси и потънал в размишления какво отмъщение да подготвя на братята Попълтън. От време на време в немощния ми ум… (Простете, но се налага да прекъсна разказа си за малко. Виждам, че капеланът ми се подхилква и трябва да го перна през пръстите, за да се вземе в ръце и аз да мога да се върна към спомените за бурната си младост.) Та от време на време в немощния ми ум се раждаше по някой блестящ план за разплата и после отново се връщах към настоящите ни проблеми.