Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

— Какво търсите? — попита Бенджамин. — Подразбрах нещо от думите ви.

— Същото, каквото търсите и вие, скъпи ми Бенджамин. Сметките на мастър Осуалд — той махна с ръка. — Не хартийката, която ви даде, ами окончателния отчет, който може да съдържа любопитни сведения.

— Какви сведения? — не мирясваше Бенджамин.

Корнелий му се закани с пръст.

— Не знам, а и вие не знаете, но въпреки това и на двамата ни е ясно, че в сметките може да има нещо, някаква следа, която трябва да се види, за да се познае — той въздъхна и отпусна ръка. — А може би сте прав, може готвачите наистина да са видели нещо нередно, което да са си спомнили по-късно — той си пое шумно дъх. — Само че един Господ знае какво е било.

Един от Нокталиите влезе и зашепна в ухото на господаря си.

— Не е ли странно? — вдигна поглед Корнелий. — Няма и следа от сметки, а ковчежето с всичките спестявания на тези клетници е било разбито и ограбено. Сега ще припишат работата на някой крадец; на някоя от вашите лондонски нощни птици, която се е промъкнала тихо през вратата на килера, прерязала е гърлата на хората в къщата и е отмъкнала парите и сметките — Корнелий се изправи. — Но ние знаем, че не е било така, нали? Нашият убиец е действал ловко и умело. Който и да е бил, тези хора са го познавали и уважавали. Пуснали са го в дома си. Мистрес Имелда се е качила в стаята си — вероятно за да смени работните си дрехи и да се разкраси.

— Да, така трябва да е станало — рече Бенджамин.

— Тогава убиецът е нанесъл удара си. Първо е убил старицата в килера, а после чирака. Едва ли му е отнело много време. Запушил е с ръка устата им и набързо е прерязал гърлата им. После е дошъл редът на Осуалд и Имелда. Въпросът е кой го е сторил и защо.

Корнелий скри ръце в ръкавите на мантията си и доби вид на монах по време на молитва. Очевидно размишляваше усилено. Знаеше, че лъжем и че не му казваме всичко, което знаем за случилото се в Малвъл. Тропна с крак по покрития с плочи кухненски под.

— Кой би могъл — попита той — да бъде приет в тази къща? — погледът му се стрелна към мен. — Вие бяхте близки с Осуалд и Имелда, нали?

— Близък съм и с Роджър — намеси се Бенджамин, — но това не означава, че искам да му прережа гърлото.

— Така е — отвърна му Корнелий, — но трябва да имаме предвид и хората като доктор Агрипа или дори сър Томас Кемп…

— Прав сте — обадих се аз. — Да не забравяме и вас, мастър Корнелий и граф Егремонт. Все пак тъкмо вие наехте тези клетници да готвят срещу щедро възнаграждение и трябва да сте били още по-радушно приемани в тази къща.

— Знам къде беше Егремонт снощи — озъби се Корнелий.

Потри лице и се втренчи в мен, после щракна с пръсти и заедно с Нокталиите си тръгна така тихо, както беше дошъл.

Ние с господаря ми излязохме на улицата и по една пресечка се отправихме към неголямо, подобно на селска ливада открито пространство. В средата му имаше езерце с патици, което беше обградено от очукани дървени пейки. Седнахме на една от тях и се загледахме в децата, които яздеха дървено конче и гонеха надут свински мехур.

— Мисля, че е най-добре да се върнем в Малвъл — каза Бенджамин.

— Имате ли някакво предположение, господарю?

Той се почеса по върха на носа.

— В главата ми вече се оформя теория, Роджър, но все още е доста мъглява.

— Ами убийствата в гостилницата? — попитах.

— Не знам. Вярно е, че в сметките може да е имало нещо интересно, Роджър, но не забравяй, че разполагаме с приблизително тяхно копие. Може пък тези готвачи да са знаели още нещо и да е трябвало да им затворят устата, преди да си го спомнят и да се разприказват.

— Дали е работа на Касапина? — зачудих се аз.

— Възможно е, но как дори един професионален убиец би могъл да се вмъкне в къща с четирима души и да ги изколи до един без каквато и да било съпротива от тяхна страна?

Господарят ми се изправи и забарабани с пръсти по дръжката на меча си.

— Нещо тревожи ли ви, господарю?

— Не, Роджър, страх ме е. Качим ли се на онзи кораб, край с нас. Не мисля, че планът е да се върнем живи. Евреите в древен Израел имали обичай да стоварват греховете си върху така нареченото жертвено агне и да го прогонват в пустинята, за да умре. Ние сме жертвените агнета, които кралят изпраща в морето, за да умрат.

— А каква теория имате? — попитах.

— Свързана е с краля — отвърна ми Бенджамин. — Знам какво е истинското ти мнение за него, Роджър, и го споделям. Хенри Английски никога не дава нищо даром. Естествено, искал е корабите на Империята, но освен това е искал да направи за смях европейските владетели и да натрупа колкото се може повече злато и сребро. Подобен номер много би допаднал на Хенри. После е щял да се оттегли в покоите си заедно с Норис и останалите и заедно да се пръскат от кикот и подигравки. Но хайде да се връщаме вече, Роджър. Убеден съм, че Касапина скоро ще се появи.