Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

— Идвам по въпрос, свързан с неговата работа. Тук ли са сметките на сър Хюбърт?

— Не, сър. Сър Томас Кемп дойде и ги отнесе.

— Над какво работеше сър Хюбърт? — попитах. — Какво изработваше?

— Никой от нас не знае — отвърна ми икономът. — През последната година сър Хюбърт изпълняваше поръчка на краля. Работеше сам, без помощта на чираците си. Един Бог знае какво е правел!

— Сър Томас Кемп често ли се отбиваше?

— Да, сър, често. Понякога носеше дисаги, които подрънкваха. Подозирахме, че в тях има злато за претопяване. Само веднъж — продължи икономът — зърнах сър Хюбърт да работи. Бях в една стая на горния етаж. Погледнах към градината и видях, че сър Хюбърт е изнесъл навън фенер и държи някаква ценност срещу светлината му. Съзрях блясък на…

Той се запъна.

— Скъпоценен камък ли?

— Да, май беше скъпоценен камък.

Допих си виното, изказах отново съболезнованията си и си тръгнах.

Навън вече се беше стъмнило. По улицата вървеше нощен пазач.

— Девет часа е! — ревна той. — И нощта е чудесна! Молете се Бог да бъде милостив!

При приближаването му негодниците, които стояха по вратите на странноприемниците и кръчмите, се изпокриха, но те не ме притесняваха. Старият Шалот лесно можеше да се направи на скандалджия, да отметне плаща си, за да покаже камата и меча, които висяха на колана му, и да изпъчи гърди, сякаш той е господарят тук. Слава Богу, че хората не могат да отсъдят какъв е човек по външния му вид. Та вървях си аз важно по улицата и размишлявах върху наученото в дома на Баркли, когато от една уличка се появиха две сенки с плащове и качулки. Сграбчиха ме за ръката, преди да успея да извадя камата, и ме завлякоха в някаква полуразрушена къща. Тъкмо се канех да започна да моля нападателите си за милост и да им предложа да вземат всичко, което носех, когато един от тях отметна качулката си и отдолу ме погледнаха очите на Корнелий изпод тежките му клепачи. Той се взря в мен.

— На вечерна разходка ли си тръгнал, мастър Шалот?

— Да — озъбих се. — Излязох да подишам нощния въздух.

— Ама че деен човек си — не ми остана длъжен Корнелий. — Пишеш писма от името на клетия стар Уилям Додшал, поръчваш касапин, за да заколи някакви животни, а после отиваш до дома на покойния сър Хюбърт Баркли. Какво търсеше там?

Идеше ми сам да се сритам. Не забравяйте обаче, че тогава бях млад и зелен. Още не се бях научил да се прокрадвам по улиците и да се измъквам от преследвачите. Корнелий, чийто спътник стоеше зад мен, ме сграбчи за елека и ме придърпа към себе си.

— Следя всяка твоя стъпка, мастър Шалот. Когато се срещнеш с Касапина, ще благодариш на Бога за това. В Германия обичаме да казваме, че онзи, който продава кожата, преди да е убил мечката, често свършва в търбуха й.

— В Англия пък обичаме да казваме — отвърнах му подобаващо, — че един бод, но направен навреме, спестява девет.

Той ме изгледа с любопитство.

— Какво значи това?

Честно казано, и аз не знаех, но звучеше умно! Отдръпнах се и се отдалечих по уличката. (Запомнете това от мен — ако не знаете как да постъпите, кажете нещо загадъчно и се оттеглете. По този начин хората ще решат, че сте много мъдри и хитри. Научих този номер от писачите на пиеси — така и не можах да проумея някои редове от „Едуард II“ на Марлоу. Възнамерявах да го поканя на вечеря, за да ми разясни какво е имал предвид, но тогава клетият Кит беше убит в някаква квартира на Кучешкия остров 49 49 Остров в Темза, някогашна част от Източен Лондон. Има много версии за произхода на името му, но нито една не е доказана. — Бел.прев. — намушкан в окото от онзи кучи син Поли 50 50 Робърт или Робин Поли. Таен агент, който е бил заедно с Кристофър Марлоу в деня на убийството му. — Бел.ред. ).

Стигнах до „Мъждивият фенер“ и заварих Бенджамин да лежи на леглото в стаята си, вперил поглед в тавана. Разказах му какво съм свършил, включително и за посещението ми в дома на Баркли.

— Защо изобщо дойде тук? — рязко ме попита той. — Имам предвид в „Мъждивият фенер“.

Казах му за търговеца на реликви, когото бях срещнал, докато той беше в Италия. Бенджамин само кимна.

— Защо? — попитах.

— И Боскъм ти разреши да продаваш реликви, така ли?

— Да — отвърнах. — Лорд Харон обаче не беше съгласен. Търговията ми вървеше прекалено добре.

От кръчмата под нас се разнесе смях, което ни подсети да слезем за вечеря. Ядохме агнешки пържоли в сос от розмарин, а за десерт — пай с дюли. В салона беше весело. Боскъм се беше нагласил като сводник и дори беше докарал някаква причудлива трупа, която да забавлява посетителите. Трупата се наричаше „Развратниците“. Членовете й бяха облечени в животински кожи, най-вече от видра и лисица, а някои бяха сложили на главите си маски на мечки и вълци. Не носеха панталони, а само кожени препаски. Мъжете бяха голи от кръста нагоре, а жените бяха скрили пищните си гърди под меки вълнени ленти. Китките и глезените на всички бяха украсени с гривни, от ушите им висяха огромни обици, а лицата им бяха боядисани в гротескни цветове.