Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Седяхме и тихо обсъждахме възможностите. С какви доказателства разполагахме, че този Шлахтер съществува? Дори да имахме такива, оставаше въпросът какво доказва, че той е участвал в кражбата на реликвата. Разговорът ни беше прекъснат от един войник, който влезе и извика, че сър Томас ни очаква. Излязохме от залата и той ни поведе към кулата Уейкфийлд. Кемп ни очакваше в една стая на втория етаж. Заключи вратата след нас, отвори един сандък и извади от него държавата. Бенджамин почти я изтръгна от ръцете му. Нареди ми да запаля свещ и когато го сторих, постави аметиста пред пламъка. Приведох се и се взрях в скъпоценния камък, който заблестя. Видях кръста, но върху него нямаше и следа от разпнатия Спасител.

— Копие ли е? — попита Бенджамин.

— Разбира се — отвърна му Кемп.

Бенджамин го претегли в ръцете си.

— Клетият Баркли ли го изработи?

— Естествено.

Бенджамин върна реликвата на Кемп и сандъкът беше затворен. Тъкмо се канехме да си вървим, когато чухме забързани стъпки по коридора и на вратата се потропа. В стаята влезе доктор Агрипа. Свали широкополата си шапка и подигравателно се поклони.

— Идвам направо от кралския двор. Какво ново?

— Не видяхте ли? — сряза го Кемп. — Разбойниците са обесени, но държавата на Карл Велики още липсва.

Агрипа сви рамене. Извади изпод дрехата си две писма и подаде едното на Бенджамин, а другото на мен. Писмото до мен беше кратко и ясно. Носеше кралския подпис и печат и ме осведомяваше, че кралският кораб „Пепъркорн“ отплава от пристанището на Темза след десет дни. Целта на експедицията беше да се изследва западното крайбрежие на Африка. Двамата с Бенджамин бяхме зачислени към екипажа. Идеше ми да ревна, да се тръшна на земята и да завия. Ненавиждам водата. Морето не ми допада, а още по-малко ми допадна идеята за морско пътешествие без връщане назад. Бенджамин изчете своето писмо, сгъна го прилежно и го мушна в кесията си.

— Ядосан ли е кралят? — поиска да научи той.

— Ще бъде най-добре — отвърна му Агрипа — да не се мяркате из кралския двор. Егремонт скоро ще си тръгне и ако кралят не получи реликвата, ще стовари гнева си върху вашите глави.

Предупреждението на Агрипа ехтеше в ушите ни по пътя от Тауър до „Мъждивият фенер“. Аз не можех да си намеря място от тревога, но лицето на Бенджамин остана твърдо като камък. Господарят ми ме въведе в кръчмата и ме сложи да седна. Поръча на Боскъм някаква храна и започна да изрежда възможностите.

— Погледни ме, Роджър — каза ми. — Аз също не искам да заминавам.

— Ама че отмъстителен крал! — рекох гневно. — Кучият му син…

Бенджамин сложи пръст пред устните си.

— Тихо, Роджър, така е устроен светът. Кралят загуби скъпоценна вещ. Каквито и сложни планове да е кроял, той беше публично унижен. Някой трябва да плати за това, а каква по-подходяща изкупителна жертва от любимия племенник на кардинала и онзи негодник, неговия слуга? Хенри несъмнено ще твърди, че случилото се не е по негова вина, и трябва да покаже на императора, че някой е бил наказан. Пък и моят чичо вече не е чак такъв любимец на краля, какъвто беше. Като ни праща в изгнание далеч от Англия, Хенри перва скъпия ми чичо през пръстите — той пое дълбоко дъх. — Така че можем да си седим и да хленчим или да разнищим загадката и да й намерим задоволително решение. А сега да се съсредоточим върху онова, което ни е известно — Бенджамин се приведе през масата към мен, така че никой да не ни чува. — Първо, държавата на Карл Велики е у Хенри, а императорът я иска за себе си. Второ, кралят дава заповед на Баркли да изработи поне едно копие.

— Поне ли? — озадачих се.

— Да, поне. Тази сутрин ни показаха едното. Знаем, че другото е било в ковчежето в Малвъл — Бенджамин въздъхна, — и ако не грешим, третото копие е у французите.

— Възможно ли е? — попитах.

— Така изглежда.

— Но защо? — недоумявах.

— Ако знаехме едното — отвърна ми рязко Бенджамин, — бихме могли да разгадаем и другото. Както и да е, нека продължим. Трето, държавата беше занесена в Малвъл, където няма нито тайни проходи, нито тайни входове. Никой не е влизал или излизал от къщата, освен онези двама готвачи. Въпреки това всички войници вътре бяха жестоко избити, без някой да вдигне тревога. Четвърто, знаем, че един от стрелците е изпращал съобщения на сър Томас Кемп. Трябва да приемем на доверие думите на Кемп, че стрелецът не му е докладвал за нищо нередно. Какво друго?