Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Странно място е тази стая или поне беше, когато аз я посетих. С белосаните си стени приличаше повече на болница. Подът беше пометен, а върху малки полици под отворените прозорци бяха подредени кошници с цветя. На забита в стената кука висеше детска играчка, окачена на връв. Главният разпитващ беше приветлив човек с благ глас, воднисти очи и увиснали ъгълчета на устата. Дойде и се здрависа с нас, махна ни да влезем и ни посочи маса с наредени върху нея сладкиши и вино. Вероятно тъкмо заради всичките тези подробности мястото придобиваше още по-зловещ вид. Нищо обаче не можеше да отклони вниманието от всяващото ужас присъствие на „Дъщерята на Ексетър“ — огромна диба 45 45 Приспособление за изтезаване чрез разпъване. — Бел.прев. , поставена в средата на стаята. Приличаше на грамадно легло с макари в горната и в долната част. (Нарича се Дъщерята на Ексетър, понеже съоръжението било въведено в Англия от един от херцозите на Ексетър през петнайсети век. За студентите по история ще кажа, че англичаните са познавали разпъването и разчекването много преди това, но на тази диба се гледаше като на произведение на изкуството. С нея костите на ръцете и краката излизаха от ставите много бавно и мъчителите можеха да си починат и да се подкрепят, преди отново да завъртят макарите й. Ако си мислите, че това е брутално — почакайте да прочетете следващите ми дневници. Връзвали са ме на тая проклета диба! Ръцете ми станаха с един пръст по-дълги, отколкото би трябвало, преди онзи кучи син Джон Дъдли, херцогът на Нортъмбърланд, да си промени решението и да ме помилва.)

В онази сутрин гост на Ексетър беше горкият Цербер. С изключение на препаската около слабините, беше съвсем гол. Ръцете и краката му бяха вързани за макарите и тялото на клетника беше опънато като струна. Когато влязохме, беше в безсъзнание. Грозното му червендалесто лице изглеждаше безжизнено. Мъчителят изсипа кофа вода отгоре му и поднесе парче изгоряла тапа под носа му. Цербер се разтресе и застена.

— Не се бой — прошепна му мъчителят. — Имаш посетител, мастър Додшал. Дошъл е мъжът, с когото искаше да се срещнеш — Роджър Шалот.

Цербер извърна поглед към мен. Опита се да заговори, но езикът му беше прекалено подут.

— За Бога! — казах. — Разхлабете въжетата!

— Както кажете — изписука мъчителят.

— Може ли и чаша вино? — помолих го.

Мъчителят отпусна макарите и Цербер се отпусна. Приближих се до него и насила излях виното в устата му.

— Искал си да говориш с мен, така ли е? — попитах.

— Проклет да си, Шалот! — прошепна той, а от устата му излязоха кървави мехурчета.

— Ако си ме повикал, за да ме ругаеш — предупредих го, — мога да си тръгна.

— Не, не — поклати глава Цербер, — но искам да говорим насаме.

— Не бих искал да ви оставям сами — обади се главният мъчител. — Тук работя аз и аз нося отговорност.

— Излезте! — нареди му Бенджамин.

— Но… — запъна се онзи.

— Това е заповед на кардинала! — настоя Бенджамин.

— Е, щом е така — отвърна онзи, — с удоволствие.

Стражите и чираците-мъчители се изнизаха от стаята, а Бенджамин ги последва и затвори вратата след себе си. Надвесих се над Цербер.

— Сами сме.

— Искам да те помоля за услуга.

Изгледах го учуден.

— Услуга ли? А още нещо? — възкликнах удивен. — Ах, ти, нагло копеле! Не помниш ли, как се опитваше да вкараш плъх в корема ми?

— Такъв късмет ти се беше паднал — отвърна Цербер. — Но в името на всичко свято, Шалот, кълна се, че Харон те харесваше. Нямаше да остави онзи плъх да влезе в корема ти, само щеше да те гризне веднъж-дваж.

— Като идеш в Ада — казах, — предай му моите благодарности.

— Не искам да увисна на бесилото — рече ми Цербер.

— И аз не искам, но нищо не мога да направя за теб.

— Изпитвам ужас от обесването — настоя Цербер. — Моля те да ми помогнеш. Умолявам те!

— А какво ще получа в замяна?

— Ще ти кажа каквото знам. И още нещо, мастър Шалот — искам да изпратиш писмо на родителите ми.

Зяпнах го невярващо.

— Умолявам те! — упорстваше Цербер. — Изпрати писмото до Джон и Кристина Додшал от Силвър Уайвърн, Хай Пейвмънт, Нотингам. Те мислят, че изкарвам добри пари като писар при някакъв благородник. Пиши им, че ме е отнесла чумата или пък потната треска и че съм бил уважаван и обичан. И още нещо…

Затворих очи.

— Преди да умра, искам да се изповядам пред свещеник. Обещай ми, че ще го уредиш!

Какво можех да сторя? Горкият кучи син щеше да умре, а ако не беше Божията милост и добротата на моя господар Бенджамин, и аз можех да свърша като разбойник в някоя подобна шайка. Дадох му дума.