Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Кемп пренебрежително махна с ръка и понечи да си тръгне.

— Или вие ще ми кажете — извика Бенджамин, — или ще поискам среща с моя скъп чичо!

— Последвайте ме — отвърна Кемп.

Сър Томас излезе, крещейки заповеди на служителите си, за да се увери, че ще опишат всичко най-старателно. Тръгнахме покрай канала, където изпълнената със смрад и студ тъмнина се нарушаваше единствено от горящите тук-там факли на войниците. Трябва да бяхме изминали към половин миля, когато стигнахме до някакво рушащо се стълбище и сър Томас ни поведе нагоре по него. В края му, под огромна каменна плоча, имаше малък отвор, през който се наложи да се проврем. Когато излязохме навън, дъхът ми секна от студения нощен въздух, а гледката ме накара да възкликна от изненада. Вече беше нощ и ярки звезди обсипваха небето. На трепкащата светлина на факлите, закрепени за забити в земята дървени пръти, видях, че се намираме в някакво изоставено гробище. Недалеч от нас тъмнееше силуетът на църквата на Ордена на кръста. Обикновено пустото гробище сега гъмжеше от войници и чиновници. Наблизо чакаха каруците, които щяха да превозят съкровището, а конете дъвчеха високата трева. Войници и стрелци разгонваха любопитните зяпачи. Сър Томас тръгна през гробището към църквата и ние го последвахме. Той влезе през вратата за мъртъвците и я затвори. Щракна огнивото и запали свещ при олтара на Пресвета Богородица. Аз сторих същото. Предишния път не можах да довърша молитвата си, грубо прекъснат от хората на лорд Харон. Запалих две свещи — едната за Луси, а другата за Кастор. После се присъединих към сър Томас и Бенджамин, които седяха на една пейка до олтарната преграда.

— Тук няма никого — започна сър Томас. — Църквите са най-подходящото място за заговори.

— Вие сте били, нали? — настоя Бенджамин. — Вие сте получавали съобщенията от стрелеца.

— Да, съобщенията бяха до мен — изпружи крака Кемп. — Уморен съм — заяви той и се облегна на олтарната преграда. — Тази нощ обаче свършихме добра работа, нали, мастър Даунби?

От мястото си вдясно от Бенджамин погледнах към Кемп, който седеше от другата му страна. Свещите осветяваха помещението едва-едва, но съм сигурен, че хитрото копеле ни се надсмиваше.

— Защо? — попитах. — Сър Томас, студено ми е. Гладен съм. Отрепките на Харон ме смазаха от бой. Не бих отказал топло ядене, две чаши кларет и меко легло.

— Не е кой знае каква загадка — отвърна Кемп. — В Малвъл командваха граф Егремонт и пионката му Корнелий. Кралят обаче държеше да получава сведения дали всичко върви добре, затова избрах един стрелец на име Йовил. При всяка възможност той трябваше да ми изпраща съобщение през един от страничните прозорци на къщата. Йовил беше опитен стрелец и си подбра добра цел — ясеново дърво, което растеше точно пред стените на имението. Всеки добър стрелец би го улучил с лекота.

— И за какво ви осведомяваше Йовил? — попита Бенджамин.

— За нищо особено — Кемп се изправи и пъхна палци в портупея си, гледайки към Бенджамин. — Съобщи ми, че предводителят на Нокталиите, Йонатан, е неспокоен и че мъжете са отегчени. Ковчежето обаче беше запечатано, държавата беше в безопасност и всичко си беше наред.

— Може ли да прочета съобщенията? — попита Бенджамин.

Кемп поклати глава.

— Унищожени са.

— Ами копието на държавата? — продължи с въпросите Бенджамин.

Кемп потропа с крак по застлания с каменни плочи под, зареял поглед през олтарната преграда към дарохранителницата в главния олтар.

— Братята — тихо отбеляза той — няма да останат доволни, че им съсипахме гробището.

— Сър Томас! — повиши тон Бенджамин. — Попитах ви за копието!

— Утре призори — отвърна Кемп и се приведе — ще дойдете в Тауър. Оцелелите от бандата на Харон ще бъдат съдени по съкратената процедура, обявени за виновни, изтезавани и по това време утре вече ще висят на бесилката на Тауър Грийн. Ще бъдат щателно разпитани относно държавата на Карл Велики.

— Ами копието? — не мирясваше Бенджамин.

— Ще можете да видите и него — отвърна му Кемп. — Стои си в Тауър цяло и невредимо. Не се тревожете за това. Вижте, мастър Даунби, не сте прав в разсъжденията си. Истинската реликва беше в имението Малвъл и тъкмо тя беше открадната. Сега кралят си я иска обратно и вашата задача е да му я върнете.

Той навря пръст в лицето на Бенджамин.

— Каквото и да ви се върти в главата, факт е, че беше открадната истинската реликва — той сви рамене. — Признавам, че кралят накара Баркли да направи две копия — едното искаше да задържи, а другото… — той се ухили. — Може би е планирал да извлече печалба от него след време. И така, пожелавам ви лека нощ, господа.